— Да не би да си тръгваш, Лорен? — каза той.
— Той къде е? — попита тя и изтича на верандата.
— Кой къде е?
— Саймън.
Клей се извърна да я огледа по-добре.
— Ей, майка му стара! — каза той. — Ти си станала, за да тръгнеш с него?
Тя кимна и изтича по стъпалата. Оглеждаше се навсякъде за Саймън.
— Можеш все пак да се върнеш в къщи и да хапнеш нещо за закуска — каза той, — защото сега Саймън Дай сигурно е на двадесет мили от другата страна на Макгъфин. Тръгнал е доста рано.
Лорен изпусна чантата си на верандата.
— Мръсният му кучи син — процеди тя през зъби. — Каза ми, че ще ме закара със себе си в Джаксънвил.
— Така ли ти каза? — попита Клей. — Ех, майната му!
Лорен седна на един стол и се загледа свирепо към пътя, по който Саймън бе изчезнал през нощта. Махна шапката си и я захвърли на верандата.
Каза нещо неразбираемо през стиснатите си зъби.
— Чини ми се, че и аз бих могъл да го нарека с някоя тежка приказка — каза Клей, — само че не знам с каква. Срам и позор за него да си отиде по този начин, да ни изостави всички.
Двамата поседяха мълчаливо и гледаха към пътя за Макгъфин. Клей изживяваше зле загубата на колата си, но не би се чувствал толкова зле, ако Саймън не си беше отишъл по такъв начин. Той се надяваше, че ще изпита задоволство да види как Саймън изкарва колата и изчезва от погледа му по пътя. Сега се чувствуваше измамен.
Докато стояха така, Дийн изтича на верандата. Не ги забеляза, докато не стигна почти до стъпалата. Когато видя Клей и Лорен, тя се спря веднага.
— Какво е…!
Не можа да довърши. Пристъпи назад.
— Защо гледаш така диво, Дийн? — каза Клей, като я оглеждаше отблизо. — Гледаш като че гори къщата!
Дийн не беше облечена за пътуване, но носеше най-хубавите си чехли и новата си рокля.
— Майка му стара, Дийн, гледаш като че са те ударили с мокър парцал — каза той.
Видя я да поглежда към Лорен и шапката на пода.
— Лорен искаше да пътува до Джаксънвил със Саймън, но Саймън се измъкна и я остави.
— Наистина ли си е отишъл Саймън? — попита възбудено Дийн.
Лорен сви рамене и изруга под носа си. Това беше целият й отговор.
— Чини ми се, че вие не би трябвало да се тревожите толкова, задето Саймън си е отишъл — каза Клей. — На вас той не е взел нищо, което да е било ваше. Чини ми се, че аз съм този, който трябва да го ругае най-много. Саймън си е отишъл с моя автомобил. Признавам, че може би има права над него, но ми се чини, че не трябваше да си отива през нощта. Можеше да постъпи като свестен човек. Не съм искал да го спирам. Само исках да го видя как ще си отиде.
Дийн седна на крайчеца на един стол и се загледа по пътя за Макгъфин. След няколко минути отново хвърли бърз поглед към Лорен. Лорен не поглеждаше никого; гледаше мрачно пода на верандата.
По лицето на Клей премина усмивка:
— Да не би Саймън и на тебе да ти е казал, че ще те вземе със себе си, а, Дийн?
В следващия миг той се извърна и се загледа гневно в земята пред себе си.
— Божичко — каза си той, — досега хич не ми беше дошло на ум за това!
Долу в колибата на Шугър и Хари капакът на кухненския прозорец се отвори. Виждаше се Шугър да стои на прозореца и да гледа към къщата.
— Чини ми се, че е по-добре да сляза надолу и да кажа на Шугър да дойде и да приготви закуската — каза той. — Слънцето е вече високо, огладнял съм като куче.
Той не направи никакво усилие да се мръдне от стъпалата. Стори му се, че чу зад гърба си сподавено хълцане. Не се обърна да види кой плаче. Но знаеше, че не е Лорен; ако Лорен правеше нещо, то беше да ругае под носа си.
— Някак си не ми е приятно, че Саймън си отиде и ни остави. Чувствам се напуснат. Известно време ще ми липсва. Като не го виждам да седи на верандата и като не го чувам да приказва какво ще прави в неделя, чувствам се самотен.
Спря за малко.
— Неделята дойде и си отиде.
Един стол изскърца зад него и някой избяга с хълцане в къщата. Не се обърна да види кой е.
— Ако си помислиш, Саймън беше голям негодник, но въпреки това имаше нещо в него. Не бих могъл да търпя дълго такъв мръсник, защото рано или късно щях да си взема пушката и да го застрелям. Но сега, като знам, че го няма вече, чувствам нещо празно в себе си. Чувствам се напуснат, като костенурка, която са обърнали по гръб и не може да се извърне.
Клей не се изненада, когато видя сред спокойната утрин да се появява една кола. Тя хвърчеше по пътя откъм училището. Щом стигна до колибите, където играеха Върл и негърчетата, колата намали малко.
Тя наближи и той видя Том Роудс да върти кормилото наляво и надясно. Не стана да Го посрещне.