Зад хилавите ели в дъното на паркинга имаше долчинка, от която се разнасяше вонята на гнилоч и животински изпражнения. Върху килима от борови иглички бяха изхвърлени опаковки от сандвичи, пластмасови чашки, смачкани салфетки, кутийки от бира, празни бутилки от вино, фасове. Използван презерватив се въргаляше като змийска кожа до разкъсани бикини с думата „ВТОРНИК“, извезана с букви с много заврънкулки.
Едва сега той се осмели да погледне картината. Психически се беше подготвил за нови промени, дори за възможността картината да се движи, все едно в рамката прожектират филм, но не забеляза нищо ново. Помисли си, че промени не са необходими — достатъчно е и лицето на русокосия. Усмивката на душевноболен. Заострените зъби. Изражението на младежа сякаш казваше: „Хей, старче, знаеш ли какво? Сложих кръст на цивилизацията. Представител съм на истинското поколение Х, следващото хилядолетие е тук, зад волана на тази прекрасна, бърза машина.“
Още щом зърна картината, леля Труди го посъветва да я хвърли в река Сако. И с право. Отдавна беше отминал реката, но…
— И това място е подходящо — промърмори. — Дори много подходящо.
Вдигна картината като спортист, който позира с купата, за да го фотографират, и я запрати в долчинката. Платното два пъти се претъркаля по стръмния склон, рамката проблесваше под лъчите на късното следобедно слънце, после се блъсна в някакво дърво. Стъклото, предпазващо акварела, се счупи. Платното изпадна на земята и се плъзна надолу по склона, обсипан с борови иглички, сякаш се движеше по улей за спускане на трупи. Приземи се в долчинката, докато рамката продължаваше да стърчи от гъст храсталак. Не се виждаше нищо освен разпилените стъкълца, които според Кинъл не биеха на очи сред разхвърляните боклуци.
Той се обърна и се отправи към колата си, като грабна въображаема мистрия. Завинаги ще зазида в стената този случай… внезапно му хрумна, че вероятно всички хора постъпват така, когато се сблъскат с подобно преживяване. Лъжци и откачени, жадуващи за слава, описват фантазиите си, за да бъдат поместени в списания от рода на „Оцелели“, и се кълнат, че отговарят на истината; онези, които в действителност са имали окултно преживяване, си държат езика зад зъбите и мислено зазиждат спомена в стената. Появят ли се в живота ти такива пукнатини, на бърза ръка трябва да ги отстраниш, иначе се разширяват и рано или късно всичко пропада в тях.
Кинъл вдигна очи и забеляза, че красивата девойка неспокойно го наблюдава от разстояние, което според нея е безопасно. Като срещна погледа му, тя се обърна и тръгна към ресторанта — отново влачеше кучето и се мъчеше да не полюшва бедрата си.
„Мислиш ме за луд, а красавице? — каза си той. Забеляза, че е оставил отворен капака на багажника, който приличаше на зяпнала уста. Затръшна го и поднови мисления си монолог: — Напълно съм с ума си, повярвай. Само че допуснах малка грешка, това е всичко. Отбих се да разгледам една разпродажба на употребявани вещи, която трябваше да отмина. Обаче човешко е да се греши, нали? На мое място и ти би се отбила. А онази картина…“
— Каква картина? — обърна се Ричард Кинъл към горещата лятна вечер и се опита да се усмихне. — Не виждам никаква картина.
Седна зад волана на аудито и включи двигателя. Забеляза, че резервоарът е празен до половината, но реши да зареди на следващата бензиностанция. В момента единственото му желание бе да се отдалечи на възможно по-голямо разстояние от захвърлената картина.
Щом напусне очертанията на Дери, Канзас Стрийт се превръща в Канзас Роуд. С приближаването си до района, принадлежащ на града, който всъщност е пусто поле, пътят започва да се нарича Канзас Лейн. Малко по-нататък Канзас Лейн минава между два каменни стълба. Асфалтовата настилка се заменя от чакълена. Онова, което само на тринайсет километра източно от това място е най-оживената улица на Дери, тук е алея, виеща се нагоре по склона на невисок хълм и блестяща през лунните летни нощи като видение от стихотворение на Алфред Нойз. На хълма се издига ммногоъгълна красива сграда с огледални прозорци; някогашната конюшня е преустроена в гараж, сателитна антена е насочена към небето. Заядлив репортер от „Дери Нюз“ веднъж нарече сградата „Къщичката, която Гор построи“… като нямаше предвид вицепрезидента на Съединените щати. Ричард Кинъл пък я наричаше „моят дом“ и тази вечер паркира пред нея, изпитвайки смесица от умора и задоволство. Имаше усещането, че е изминала цяла седмица, откакто тази сутрин се събуди в бостънския хотел „Харбър“.