„Повече няма да стъпя на разпродажба на използвани вещи — зарече се, докато се взираше в луната. — Никога повече!“
— Амин — промърмори и тръгна към къщата. Трябваше да вкара колата в гаража, ала сега не му беше до това. Сега му се искаше да си налее едно питие, да си приготви лека вечеря (нещо, претоплено в микровълновата фурна) и да заспи. И то без да сънува. Нямаше търпение да остави зад себе си този кошмарен ден.
Превъртя ключа и натисна 3817, за да предотврати задействането на алармената система. Включи осветлението в коридора, влезе, затвори вратата, понечи да се обърне, видя какво виси на стената, където до преди два дни се намираше колекцията му от рамкирани обложки на книги, и изкрещя. Изкрещя мислено. От гърлото му се изтръгна само хриптене. Нещо издрънча — ключовете изпаднаха от безжизнените му пръсти и тупнаха на килима между краката му.
„Пътуващото зло се отправя на север“ вече не беше в дерето зад автобусната спирка край магистралата.
Беше окачена на стената в антрето му.
Отново се беше променила. Сега колата беше паркирана близо до двора, в който се провеждаше разпродажбата. „Стоките“ още бяха подредени на моравата — чаши, мебели, керамични фигурки (кучета, пушещи лула, бебета с голи задничета, намигаща рибка), ала сега блестяха под светлината на същата луна, наподобяваща на череп, която озаряваше небето над къщата на Кинъл. И телевизорът си беше на мястото и още беше включен — сребристият отблясък на екрана осветяваше тревата и онова, което лежеше наблизо до преобърнатия шезлонг. Джуди Димънт лежеше по гръб, ала не беше цялата. След миг Кинъл забеляза липсващата част от тялото й. Намираше се върху дъската за гладене, под лунната светлина мъртвите очи проблясваха като монети от петдесет цента.
Задните светлини на скъпия автомобил бяха като цапаници от розово-червен акварел.
Кинъл за пръв път виждаше задницата на колата, върху която с готически шрифт бяха написани думите: „ПЪТУВАЩОТО ЗЛО“.
„Точно така — помисли си. — Не е той, а колата. Само дето за тип като този вероятно няма особена разлика.“
— Не е истина — прошепна, само че беше. Може би нямаше да се случи на човек, който не е предразположен да вярва в свръхестествени явления, но наистина се случваше. Докато се взираше в картината, той си спомни надписа на табелката на масичката на Джуди, който гласеше: „ПРОДАЖБИ САМО В БРОЙ“ (въпреки това тя прие неговия чек, само за всеки случай отзад записа номера на шофьорската му книжка). Пишеше и нещо друго.
„ЗАКУПЕНА ВЕЩ НЕ СЕ ПРИЕМА ОБРАТНО“.
Кинъл мина покрай картината и влезе в дневната. Чувстваше се така, сякаш е попаднал в чуждо тяло, внезапно усети как част от съзнанието му опипом търси мистрията, която бе използвал преди няколко часа. Само че явно я беше забутал някъде.
Включи телевизора, после сателитния тунер, после се прехвърли на канал V-14; през цялото време усещаше как картината в коридора сякаш притиска тила му. По някакъв начин го беше изпреварила.
— Сигурно моя човек знае по-пряк път — каза си и се изсмя.
В тази версия на картината русокосият почти не се виждаше, ала Кинъл бе зърнал някакво замазано изображение зад волана и предположи, че е шофьорът. Пътуващото зло бе свършило работата си в Роузуд. Време беше да се отправи на север. Следващата му спирка…
Преди да довърши мисълта, той я заключи зад масивна стоманена врата.
— В края на краищата може би продължавам да си въобразявам — каза на празната дневна. Вместо да го успокои, дрезгавият му, треперещ глас го изплаши още повече. — Може би… — Не довърши мисълта си. Единственото, което му идваше наум, бе песен, изпълнявана в псевдохипи стил от някакъв клонинг на Синатра от началото на петдесетте: „Може би това е началото на нещо ГОЛЯМО…“
Мелодията, която звучеше от тонколоните на телевизора, не беше песен на Синатра, а на Пол Харви — аранжимент за струнен оркестър. Надписът на синия екран гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В НОВИНАРСКАТА МРЕЖА НА НОВА АНГЛИЯ“. Отдолу бяха инструкциите, ала той беше „пристрастен“ към новинарската мрежа и знаеше наизуст процедурата. Вдигна слушалката на телефона, набра номера, въведе и номера на кредитната си карта, накрая код 508.
— Поискахте включване в новинарската мрежа на (малка пауза) Централен и Северен Масачусетс — произнесе механичният глас. — Благодаря ви мно…
Кинъл върна слушалката на вилката и продължи да се взира в екрана, като нетърпеливо щракаше с пръсти и шепнеше: