Така започнаха мъченията ми. Гледах да бъда колкото е възможно по-далеч от нея, докато се къпеше или преобличаше у дома. Навън беше по-лесно, понеже разговорите ми с приятели на любимата ми водка малко ме отвличаха от нерадостните мисли. Но вкъщи… О, Господи! Беше нечовешко. Всеки един поглед към нея предизвикваше у мен толкова силно желание, че понякога дори чувствах физическа болка. На всичкото отгоре вечер тя направо обожаваше да дойде и да се сгуши доверчиво в мен. Допирът на ръката й, докосванията на малките й гърди, уханието на кожата й… всичко това малко по малко ме побъркваше. А когато ме целуваше за лека нощ, имах чувството, че ще избухна като свръхнова.
Арлиантара нямаше никакъв опит в съблазняването на мъже, но… Нали знаете, че това е вродено на всяка една жена, та била тя елфийка или от народа на полуръстовете… Не след дълго инстинктите заговориха у нея и тя започна да се усеща какво ми причинява дори просто с присъствието си. Постепенно долових промяна у нея. Прегръдките й ставаха все по-продължителни, допирите на ръката й — все по-смели, а целувките й все по-рядко бяха по бузата. Иска ми се да вярвам, че това са били просто несъзнателните пориви на младата плът, дълго време лишавана от присъствието на човек, към когото да изпитва нещо по-силно от обикновено приятелство. Иска ми се да вярвам, че е било така.
А може би не.
Така или иначе преди 17 дни тя, именно тя, а не аз, въпреки че нееднократно ми се бе искало, тя престъпи границата. Беше надвечер и аз тъкмо бях прилегнал на дивана в хола, изтощен от отминалия ден. Бях направил три прехода до различни светове и това (както си мислех) бе изтощило силите ми. Тогава тя влезе, облечена само с почти прозрачна копринена нощница. Дъхът ми спря. Господ ми е свидетел, че бях срещал и бях се любил с много и най-различни жени. Бях обичан от нощен елф, правих секс с полуръст, накарах надракска танцьорка да полудее по мен, дори имах авантюра с магьосница от народа на Ярве… Но, заклевам се, подобна красота още не бях срещал!…
Останах вцепенен почти цяла вечност. Усещах като в просъница ръцете й, които ме галеха навсякъде, целувките й, които вече бяха станали изгарящи, докосванията на тялото й — вече съвсем откровени… В един момент обаче, щом осъзнах какво правя в действителност, скочих от мястото си, стиснах юмруци — така, че от дланите ми закапа кръв — и изкрещях заклинанието за преместване в пространството. Рикошетът на магията, прекалено силна и първична, за да мине без последствия за който и да било изтощен маг, премина през цялото ми тяло. Опомних се едва на пътя — рухнал на колене, с окървавени ръце, бузи и слепоочия.
Само ако можех някак си да се добера до „Зелената котка“…
Но не знаех дали Арлиантара няма да ме чака там.
А тогава вече нямаше накъде да избягам.
Затова продължавах да вървя напред.
©, 2002, Сибин Майналовски