С тези думи Макензи се освободи от дълга си и го превърна в авоар. Така хората, натоварени да пазят Сам, се увеличиха с още двама. Рудолф и Безименния лесно можеше да ги преметне, но бившите госпожи Хоукинс бяха друго нещо.
Но само няколко часа след пристигането им Сам разбра, че Лилиан няма да има много време за него. С обичайната си енергичност тя се развихри из къщата, вземайки под свое командване двама души от обслужващия персонал. Работа закипя още на сутринта, веднага щом бойният отряд потегли на маневри.
Горе. В стаите на последния етаж.
Започна едно чукане и стържене на триони. Мебели се качваха и сваляха по дългите вити стълби, по-големите се спускаха и вдигаха с въжен механизъм отвън. По каменните саксии на терасите се насадиха цветя, декоративни храсти и малки дървета. Толкова можа да види отвън, тъй като не му разрешаваха да се качва от третия етаж нагоре. Всеки ден Лилиан и двамата и помощници мъкнеха нагоре четки, бои и дървени плоскости за облицоване на стени. Сам вече не можеше да се прави на учтиво разсеян и я попита какво прави.
— Малък ремонт, нищо особено.
Накрая пристигнаха няколко варела с трошени камъни и чист чакъл, две-три мраморни пейки и (ако не се лъжеше, пък нали е от Бостън, там ги знаят тия работи) малък молитвен олтар — също от мрамор.
Чак тогава Девъро се сети с каква задача е натоварена Лилиан. От последния етаж на Шато Махенфелд трябваше да направи папска резиденция! С апартаментите му, с градините, че и с олтар!
Мили Боже! Папска резиденция!
Ан обаче прекарваше повечето време с него. Тъй като Хоукинс сметна за неуместно двете да се хранят в офицерската столова (за да не разсейват бойците преди битката), сервираха им храната в стаята на Девъро и докато те бяха там, Сам се гушеше под одеялото на леглото. Но Лилиан рядко се появяваше, почти през цялото време беше горе — да ремонтира и подрежда.
Така обстоятелствата сближиха Сам и Ан. И то изцяло платонически, за тяхна обща изненада. В интерес на истината Сам не пожела да се възползва от случая, пък и тя не показа желание за физическа близост. Сякаш и двамата разбираха лудостта, която ги заобикаляше и не искаха да ангажират другия с истински чувства. Колкото повече разговаряше с нея, толкова по-ясно му ставаше на Сам какво имаше предвид Макензи, когато му говореше за нея. Тя бе най-изключителният човек, когото познаваше. Докато останалите жени на Хоукинс бяха стигнали някакъв връх и знаеха стойността си, тя не се задоволяваше с постигнатото. Около нея витаеше някакво необяснимо усещане за целенасоченост, което сякаш крещеше така, че целият свят да чуе колко много може да се развие тя, колко много опит може да натрупа. Но от всичко това на човек хич не му ставаше тъжно.
Девъро осъзнаваше непосредствената беда: можеше не на шега да си отклони вниманието. Започваше да си мисли, че от петнайсет години търси точно тази жена.
Но сега не биваше да мисли за такива работи. В главата му се оформяше нов план. Железен.
В същия ден, в който Хоукинс и неговата бригада от откачени капитани заминаха за „Нулевата зона“!
В залата отекнаха последните сладникаво-горчиви акорди на оркестъра. Гуидо Фрескобалди няколко пъти излиза на сцената за поклони, изтривайки по някоя сълза в окото. Трябваше едновременно да раздава изкуството си и да мисли за всемогъщи неща. Трябваше също да побърза да се преоблече и да заключи гримьорната.
Най-после се обадиха! Тръгваше за Рим! Щеше да прегърне братовчед си, най-обичания от всички папи — Джовани Бомбалини, Франческо, наместника на Христос! Майко мила! Каква беше тази благословия! Да се съберат отново след всичките тези години!
Но не можеше да се похвали. На никого. Такава бе уговорката. Така искал папа Франческо, а никой не би се противил на желанието на такъв мил човек. И все пак Гуидо малко се позачуди. Защо Джовани настояваше да излъже ръководството на трупата, че отивал да навести роднина в Падуа, а не в Рим. Дори приятелят му, режисьор-постановчикът, му намигна, когато му каза това.
— Може би ще склониш роднината да се помоли на Свети Петър да пусне отгоре някоя свещена лира, а, Гуидо? Този сезон съвсем го закъсахме с приходите в касата.
Откъде беше разбрал? И кога?
Джовани не си падаше по тайните работи. Но пък и кой бе той — някой си Фрескобалди — та да се съмнява в мъдростта на любимия си братовчед, папата.
Гуидо влезе в тясната гримьорна и започна да сваля костюма. На закачалка на стената висеше костюмът, с който ходеше на църква в неделя. Щеше да пътува с него. Изведнъж го налегна срам и се почувства като неблагодарник.