Джовани се отнесе така добре с него. Как изобщо можеше да се съмнява в намеренията му.
Журналистката, която им уреди срещата, му поиска мерките. Всички до една. Попита я за какво са й и тя му обясни. И тогава сълзи рукнаха от очите му.
Джовани искал да му купи нов костюм.
Ястреба и хората му се върнаха от Рим. Последната проверка на „Нулевата зона“ мина гладко, не се налагаха промени.
Всички разузнавателни данни бяха събрани и обработени. С помощта на основни шпионски похвати, приложими на чужда територия, Хоукинс се сдоби с вражеска униформа (в случая черен костюм и бяла свещеническа яка) и с пропуск за Ватикана. Намери си и карта за самоличност, удостоверяваща, че е йезуит, който прави проучване на дейността на хазната. Така си осигури достъп до всички календари и лични програми за пътувания и срещи.
Всички събрани данни потвърждаваха предвижданията на Ястреба.
Папата щеше да тръгне за замъка Гандолфо в същия ден, който бе избрал и предишните две години. Той бе организиран човек, при него времето винаги бе разчетено правилно според нуждите. Замъкът Гандолфо го очакваше и той щеше да отиде там.
Папата щеше да пътува със същия неголям моторизиран конвой. Той не бе надут човек и не обичаше разхищенията. Един мотоциклет за отцепление, два отпред и два отзад на кортежа от две коли. В едната щеше да пътува той с най-близките си помощници, другата бе за секретари и по-незначителни свещеници, които се грижеха за работните му документи и за книгите.
Щяха да минат по панорамния път, за който папата винаги се сещаше с умиление, щом станеше дума за Гандолфо. Казваше се Виа Апиа Антика и минаваше през живописни хълмчета и каменни останки от древен Рим.
Виа Апиа Антика. „Нулевата зона“.
Двата малки самолета бяха доставени в Зараголо. Летището се използваше най-вече от богаташи. За турците капитан Ноар купи малък фиат от името на етиопското посолство. Паркира го в денонощно охраняван гараж съвсем близо до едно полицейско управление — район, в който нямаше почти никаква престъпност.
Гуидо Фрескобалди вече пътуваше към Рим. С него щеше да се оправя Реджайна. Щеше да го настани в пансион на Виа Дуе Мачели и да се грижи добре за него до деня на нападението. Още рано сутринта в този ден трябваше да го наблъска с тиопенталов разтвор, така че да е в приповдигнато и опиянено състояние поне дванайсет часа.
Ястреба смяташе да го вземе с фиата на път за „Нулевата зона“. Разбира се, преди това Реджайна щеше да го облече подходящо.
Оставаше да се уреди само още едно нещо. Двете лимузини, използвани в маневрите, трябваше да се откарат на някакво място, наречено Валтурнанче, на десетина километра северозападно от алпийския град Шамполюк. До едно рядко използвано летище. Лимузините бяха записани на имената на двама несъществуващи гърци. Но и швейцарският продавач не си направи труда да иска паспорти на гърци, които можеха да си позволят да вземат такава кола.
Лилиан щеше да се погрижи за прехвърлянето им. Можеше да използва за тази работа двамата, които помагаха в ремонта и обзавеждането на папските покои. Откарват колите на позицията и изчезват заедно с Лилиан. Разбира се, че за тази работа Мак ще им плати отгоре.
Щом се върнат от операцията и папата бъде настанен невредим на горния етаж в Махенфелд, щеше да освободи Рудолф и оня — как му беше името? Готвачът трябваше да остане. Дори и да разбере за кого готви, нямаше нищо страшно. Готвачът бе френски хугенот, издирван от полициите на шестнайсет държави.
Оставаше Ан. Е, и Сам.
Със Сам щеше да се справи. Нямаше проблем с него. Обаче Ани го тревожеше. Какво целеше? Защо не си тръгваше? Защо използва собствената му клетва срещу него?
— Ти ни обеща тържествено, че ако някоя от нас дойде при теб с молба за помощ, няма да ни откажеш. Че няма да позволиш да се отнасят несправедливо с нас. Ето ме сега — тук съм, нужна ми е помощ, извършена е несправедливост. Няма къде другаде да отида. Моля те, нека да остана тук.
Ами какво да се прави? Един генерал трябваше да държи на думата си.
Но защо? Да не би Сам?
А стига бе!
И така, щеше да умре в Гандолфо.
„Има къде-къде по-лоши места“ — мислеше си Джовани Бомбалини и зяпаше през прозореца на кабинета си. Преди половин век можеше да се надява само на гробище на Златния бряг с опело на смесица от латински и куа и безброй мухи, кръжащи около главата му. Гандолфо без съмнение бе за предпочитане.