— Това всъщност си е негов собствен апартамент.
— Да, така е, и той смята, че е единственият, който притежава ключ за него.
— Но това не е истина — констатира Аарон.
— Боже мой, разбира се, че не. Хората от застрахователната компания настояха Кора и аз да имаме достъп дотам. Една сутрин Кора му открадна връзката с ключове и извади дубликати… Аарон Пинкъс! — Елинор Девъро погледна хлътналите очи на адвоката и видя посланието в тях. — Наистина ли смятате, че ще можем да открием нещо, ако… влезем в леговището? Няма ли да бъде незаконно?
— Вие сте негова майка, моя скъпа лейди, и имате законното право да бъдете загрижена относно настоящото му душевно състояние. Никакъв закон не може да ви попречи. Въпреки всичко, преди да вземете решение, още един-два въпроса… В тази къща, в тази голяма къща са извършени множество великолепни промени през последните няколко години. Отвън оцених това за близо сто хиляди долара. Но сега, виждайки вътрешността, увеличавам сумата няколко пъти. Откъде дойдоха парите? Сам казвал ли ви е?
— Е, не толкова многословно и не толкова подробно… Той сподели, че докато е бил в Европа по време на секретната мисия след уволнението си от армията, е вложил известна сума в някакви произведения на изкуството. Разни новооткрити религиозни предмети. Няколко месеца след това пазарът станал отличен и той спечелил значителна сума.
— Аха — каза Пинкъс. Възелът в стомаха му се затягаше, но в главата му нямаше определена мисъл. Само някаква далечна гръмотевица отекваше в нея. — Религиозни предмети… „Лейди Ан“… Какво ви е споделял за нея?
— Абсолютни глупости. Според бълнуванията на сина ми тази „лейди Ан“, която във фантазиите му е любовта на живота му, го е изоставила и избягала с някакъв папа.
— О, велики Боже! — прошепна Пинкъс и посегна към чашата за чай. — Сигурен съм, че трябва да вземете решение, скъпа Елинор. Имам предвид да надникнем в „леговището“ на Сам.
Аарон глътна наведнъж остатъка от брендито, защото беше сигурен, че така трябва.
— Наистина ли?
— Не знам точно какво да мисля, но съм убеден, че трябва да го направим.
— Елате тогава — госпожа Девъро се надигна от кушетката, пристъпвайки неуверено и посочи двойната врата. — Ключовете са в една от вазите в антрето.
Аарон се изправи. Вече не беше сигурен къде се намира. Стигнаха до дебелата тежка врата в замъка-леговище на Самюъл Лансинг Девъро. Елинор отвори и двамата пристъпиха в тази светая светих. Лъчите на следобедното слънце проникваха отляво през внушителна остъклена врата. Това беше отделния вход на апартамента. Завиха надясно и след първата отворена врата откриха една тъмна стая. Венецианските щори бяха спуснати.
— Какво има тук? — попита Аарон.
— Струва ми се, че това е кабинетът му — отвърна Елинор, премигвайки. — Не съм била тук от времето, когато ремонтът приключи и той ми показа и това отделение.
— Хайде да погледнем. Знаете ли откъде се включва осветлението?
Настолните лампи осветиха три от стените на кабинета, облицован с дърво. Самите стени обаче трудно се виждаха, защото бяха окичени с фотографии и залепени със скоч изрезки от вестници, някои от които явно бяха прикрепени нервно, ако не и гневно.
— Това място е истинска кочина — възкликна Еленор. — Ще настоявам да се почисти!
— На ваше място не бих си и помислил за подобно нещо — отбеляза Пинкъс, приближавайки се към най-близката стена. Изрезките от вестници изобразяваха почти едно и също — монахиня, облечена в бяло, която раздава храна на бедни хора — бели, черни, мургави, в различни точки на света. „Сестра Ан — Милосърдната, разнася своето послание по цялата Земя“ крещеше едно от заглавията. Самата сестра беше изправена пред някакъв бордей в Рио. В далечен план се виждаше Разпятието. Останалите изрезки бяха вариации на същата тема — снимки на забележително красивата монахиня в Африка, Азия, Централна Америка и острова на прокажените в Пасифика. Сестра Ан, сестрата на милосърдието, сестрата на надеждата и най-накрая — Ан Милосърдната, кандидатка за светица?
Аарон надяна очилата си с тънка метална рамка и започна съсредоточено да изучава снимките. Всички бяха снимани от някакъв претенциозен ракурс, смърдяха на еделвайс и на заден план обикновено се виждаха Алпите, фотографираните персони се усмихваха щастливо и безгрижно. Тези хора бяха наистина щастливи. Някои от тях можеха лесно да се разпознаят — малко по-младия Сам Девъро, високата агресивна фигура на лудия Макензи, пепеляворуса жена с шорти и лента на челото — наистина чувствена и… да, това беше самата Ан Милосърдната и един възпълен, усмихнат и весел тип с къса готварска престилка, едвам покриваща кожените му панталонки. Кой беше този? Лицето беше познато на Аарон… Не, не, не, не!