— Няма проблем, Вини — потвърди Фингърс, кимайки с голямата си глава с леко неправилен нос. — Както се казва, родолюбците не познават умора, нали така?
— Ха, да му се не види, какво общо имат родолюбците с всичко… Я чакай… чакай! Родолюбци, кореняци. „Кореняк американец“. Това е!… Може би, като че ли.
— Като че ли може би какво, Вин?
— Не можем да оклепаме съдиите, нали?
— Вярно, Вини.
— Значи Върховният съд може да ни навре всичките в клозета, нали?
— Вярно, Вин.
— Но не е задължително… Да предположим, просто да предположим, че тази лоена топка, индианският вожд, който е възможно да предизвика най-голямата военна криза в историята, е много лош човек, откачен индивид без капка любов в сърцето си и с изключително лоши намерения, нали разбирате? Да предположим, че на него въобще не му пука за неговите индиански братя от Дивия запад, а само иска да си напълни гушата със съответната шумотевица? Като изкараме наяве гнусния му характер, ще провалим и гнусната му кауза. Така се прави.
— Не съм съгласен, Вин — възпротиви се неохотно Мийт. — Ти сам ми каза, че когато си разпитвал онзи мислител от Белия дом — този с цветните тебешири — той е казал, че пет или шест от онези съдии са признали, че са си изплакали очите, когато са прочели изявлението на Седящия Бик. Как е имало цял молебен — ти каза „молебен“, Вин, това ми направи впечатление — за измамата и безчестието, за убиването и моренето от глад на цели племена. А сега ти, аз и Фингърс — ти, естествено си най-умният, аз далеч след тебе, и Фингърс не съвсем накрая — ще повярваме ли, че някакъв си нещастен лъжльо може да завърти главите на тези свръхинтелигентни съдии с някакви пълни глупости? Не виждам смисъл.
— Ние не търсим смисъл, амиго, търсим начин да избегнем евентуална национална криза, набий си го в главата. И точно сега тази криза се именува Гърмящата глава. Прати момчетата на Голдфарб в Небраска!
— Небраска… Небраска… Небраска — мърмореше Хайман Голдфарб по телефона, като че ли името на щата беше стих от някакъв псалм от Стария Завет. Седнал зад елегантното бюро в елегантния си кабинет на много елегантния „Фипс Плаза“ в Атланта, той вдигна поглед и го спря одобрително върху изисканата, добре облечена двойка на средна възраст, седяща пред него. Бяха над четиридесетте, само няколко години по-млади от мускулестия, загорял Голдфарб, самият той също издокаран в бял ленен костюм, подчертаващ все още атлетичното му тяло. — Значи аз отново трябва да пратя хората си в този затънтен щат Небраска, за да дирят мъгли и облаци… някакъв въздухар, който нарича себе си Гърмящата глава, вожд на уопотамите? Това ли искаш да ми кажеш? Защото, ако е така, трябваше да си стана равин, за какъвто съм учил, а не футболист, за което не се иска толкова мозък — Хайман Голдфарб замълча слушайки, като от време на време отдалечаваше с въздишка слушалката от ухото си и накрая явно прекъсна онзи от отсрещната страна.
— Обърни ми, ако обичаш, малко внимание и ми разреши да ти спестя малко пари… Ако съществува такъв вожд Гърмящата глава, то той не може да бъде открит никъде. Моите хора не могат да твърдят със сигурност, че той не съществува, защото колкото пъти са споменавали името му пред остатъците от уопотамите в измисления им резерват, все са им отвръщали с мълчание, прекъсвано от време на време от някакъв неразбираем шепот на уопотамския им език. Започваш да си мислиш, че този Гърмяща глава е по-скоро мит, отколкото реалност. Нещо като икона, племенен бог, издялан от дърво тотем, пред когото вярващите правят жертвоприношения, но не и човек. Накратко, аз вярвам, че такава персона не съществува… Какво мисля аз, това ли е въпросът ти?… И не е необходимо да крещиш. Възможно е някаква малка група студенти от „Бъркли“ или от Ню Йоркския университет да са изровили подходящ прецедент, за да обезпокоят малко низшите съдилища. Номер, приятел, чисто и просто номер, но блестящ!
Голдфарб отново отдръпна слушалката от ухото си и притвори за миг очи, докато металният глас от другата страна на линията изпълваше елегантния кабинет.
— Що за език е това? — изрева оня оттатък. — Тази велика държава може да изпадне в национална криза, а ти не ми предлагаш нищо друго, освен празни приказки! Е, хубаво, ш’ти кажа, господин Голям замазван: човекът в Ленгли, Вирджиния, с когото няма начин да не си поговориш, каза, че шъ е по-добре да намериш нещо за този Гърмяща глава, и то да го намериш бързо! Искам да кажа, че никой от нас не ще да живее в Палермо, нали разбираш к’во искам да кажа?