— Мак, ти каза и аз цитирам! „Един ден!“
— Ами да, май че така казах, но това беше, за да отхвърля тази работа със сценария, да я бутна в ръцете на ония приятели от Бевърли Хилс някъде към уикенда и да задвижа нещата към понеделник или вторник.
— Мой велики бивш съпруже и мой най-скъпи приятелю, какво се опитваш да ми кажеш?
— Ами, Джин-Джин…
— Зарежи това „Джин-Джин“, Ястреб. Навремето, когато намери Лилиан в оня порутен гимнастически салон и реши, че тя се нуждае от помощ повече, отколкото аз, разговора ни започна точно така — с „Джин-Джин“. След това Лил ми каза, че когато си се натъкнал на Миджи в оня магазин за кока-кола, където си се чудел къде е колата, тя каза, че си започнал разговора с нея с „Лили-Лили“. Какво има, Мак? Ние те обичаме и ти го знаеш. Защо не можеш да свършиш тази работа утре сутринта? Ако е някоя нова съпруга, ние ще разберем, и ще я вземем под крилото си, когато му дойде времето.
— Няма нищо такова, Джини. Но е дяволски важно — за много хора, много онеправдани хора.
— Значи отново си се понесъл в облаците, скъпи мой приятелю? — каза нежно лейди Кавендиш — Ще отменя всичко, щом искаш. Мога да го направя — всъщност ти можеш да го направиш, като не вдигаш телефона и не отваряш вратата. На лешоядите им е известен само номера на стаята, апартамент 12А, нито име, нито някаква идентификация.
— Не, не, ще се справя — ще се справим.
— Ще се справите?
— И момчетата са тук. Просто реших да ги държа при мен, докато разреша другия си проблем.
— „Самоубийствената шесторка“? — извика Джени — Те са във „Уолдорф“?
— Цялата половин дузина, хлапенце.
— Те наистина ли са супермени?
— Такива са, а имат и много други качества. И което е по-важно, те очакват помощ от мен.
— Помогни им тогава, Мак. Никога не си се провалял с някоя от нас.
— Освен с една, може би.
— Ани ли?… Не се самообвинявай излишно, Ястреб. Тя ми се обади миналата седмица по някакъв радиотелефон, който страшно пращеше. Успяла да откара със самолет дузина болни деца от някакъв остров в Пасифика на лечение в Бризбейн. Толкова беше щастлива, че няма накъде повече. Не е ли това най-важното? Да си щастлив такъв, какъвто си? Това е, на което си ни учил.
— Кажи ми, тя споменава ли изобщо Сам Девъро?
— Сам…?
— Добре ме чу, Джини.
— Ами, да, споменава го, но не съм сигурна, че ще искаш да чуеш какво е казала, Мак. Нека оставим настрана тази тема.
— Искам да го чуя. Той ми е приятел.
— Все още?
— По стечение на обстоятелствата, да.
— Добре… Тя казва, че си спомня за него като за единствения мъж, с когото е спала, защото това е било — „любов на сродни души“ — точно така се изрази. Всички останали били забравени.
— Тя ще се върне ли някога изобщо?
— Не, Мак. Тя намери това, което ти искаше от нея да намери — което искаше да намерим всички ние. Комфорт в собствената си обвивка, помниш ли, че си ни го казвал?
— Проклети психологически фъшкии! — избухна Хоукинс, и скришом избърса една сълза пред обществения телефон. — Аз не съм никакъв проклет спасител на проклети души. Просто знам кого харесвам и кого не харесвам, по дяволите. Не ме поставяй на някакъв проклет пиедестал!
— Както кажеш, Ястреб, той и без това не би издържал тежестта ти.
— Кой?
— Пиедесталът. Какво реши за утре сутринта?
— Ще се справя.
— Бъди любезен с лешоядите, Мак, любезен и уклончив, те не могат да издържат на това.
— Какво искаш да кажеш?
— Колкото си по-мил, толкова повече се разтапят, колкото повече се разтапят, толкова по-добре за теб.
— Нещо като среща с вражески разузнавателен персонал в Истанбул, така ли?
— Това е Холивуд, Мак.
Дойде утрото, по-точно зората едва бе напъпила и телефонът в Апартамент 12А започна да звъни. Хоукинс, който беше легнал по гръб на пода в дневната, го очакваше. Беше получил „идейната обработка“ на Мадж в два часа и три минути през нощта и беше приключил четенето, препрочитането и асимилирането на единадесетте страници, изпълнени с напрежение, някъде към три часа. После беше свалил телефона от бюрото и го беше сложил на килима до главата си, приготвяйки се за няколко часа сън при полеви условия. Почивката е оръжие в предстоящата битка, също толкова необходимо както и превъзхождащата огнева мощ. Миджи беше свършила великолепна работа — истински експлозив. Всяка страница беше изпълнена с динамизъм, действието беше интригуващо, а характерите на героите така завладяващи, че сънят беше отложен с още тридесет минути, в които Ястреба реши да стане филмов продуцент.