Седем часа по-късно, корабът на успеха „Атаката на Ястреба“ се беше впуснал в първото си пътешествие в бурните води на филмовата индустрия. В нестабилната и опасна следа, оставена във водата зад него, се мъчеха да изплуват и да не потънат един бивш британски гренадир на име Огилви, който излезе сипейки проклятия върху неблагодарните чуждоземни колонии, някой си Емануел Грийнбърг, чието хленчене можеше да развълнува всеки друг, но не и Макензи Хоукинс, един изтощен шеф от „Хол и Рок“ на име Скримшоу, който каза, че временно ще се отправи да търси легло, за което трябва да плаща; кресливият „Крайцер“ Мотобото, който даде съвсем недвусмислено да се разбере, че затворническите лагери в „Хоривуд“ съвсем не се изключвали като последствие; и най-накрая мазният шейх Мустафа Хафайя-бика, развял робата си, който непрекъснато правеше отблъскващи сравнения между камилските изпражнения и американския долар. Въпреки това, всеки от тях се надяваше да бъде избран за продуцент на най-зрелищния филм на близкото бъдеще, и всеки един от тях загуби и ума, и дума, след като се запозна с шестимата изключителни актьори-командоси, съгласявайки се безрезервно, че те ще играят самите себе си във въпросния филм. Само Грийнбърг направи предложение. — Да го поосвежим малко, а, приятели? Нали се сещате, малко мадами, за да няма въпроси, нали се сещате? — „Самоубийствената шесторка“ ентусиазирано го подкрепи и най-вече Марлон, Слай и Дъстин. — Тридесет и шест каратово злато! — прошепна Мани, дори още по-ентусиазиран от тях.
Всички оставиха визитните си картички, но Ястреба беше непреклонен — нямаше да се вземат никакви решения до началото на следващата седмица. Когато си отиде и последният от молителите, а именно ругаещият дванадесети син на шейха на Тизи Узу от двадесет и втората му жена, Макензи Хоукинс се обърна към елитната си група:
— Бяхте велики, всеки един от вас. Те бяха хипнотизирани, направо зашеметени — вие го направихте!
— Като оставим настрана това, че изнесохте едно доста добро шоу, не виждам какво друго сме направили.
— Ти да не си си загубил ума, синко? — прекъсна го озадачено Хоукинс. — Не чу ли какво казаха? Така им се иска да гушнат този проект, че ръцете им се изпотиха и краката им се разтрепериха!
— Ами — отбеляза Дъстин, — наслушах се на шумотевици, доста крясъци и молби имаше, да не говорим пък за хленченето на господин Грийнбърг — той беше особено ефектен, като хор в гръцка трагедия — но не съм съвсем сигурен какво означава всичко това.
— Не видяхме никой да вади договор — каза Марлон.
— Ние не искаме никакви договори. Още не.
— Докога ще трае това „още“, генерале? — каза сър Лари. — Вижте, това всичкото ни е минавало през главите преди. Винаги много се говори, но се вади малко хартия. Хартията е основното, сър, останалото е просто… ами, празно бръщолевене.
— Ако си спомням добре, джентълмени, решихме да оставим преговорите на преговарящите. Ние сме съзидателната страна; ние предлагаме, а те се пазарят.
— Кой ще преговаря от наше име, ако изобщо ни иска някой… пътник?
— Добра идея, Херцог. Май ще е по-добре да звънна един телефон.
— Аз ще платя разговора — каза Слай.
В отговор на това, телефонът в хотел „Уолдорф-Астория“ иззвъня. Ястреба отиде до бюрото. — Да, кой е, по дяволите?
— Съкровище, не можах да се стърпя повече! Как върви?
— А, здрасти, Джини, всичко мина много добре, но както ми обясниха момчетата, имаме един проблем.
— Мани ли?… Не си го убил, нали, Мак?
— Не, да му се не види. Момчетата даже много го харесаха.
— Очароваха се от хленченето му, а?
— Позна.
— Много го бива по тая част, копелето… Какъв ви е тогава проблемът?
— Ами, както казаха момчетата, това, че тия лешояди ни харесаха, е чудесно или поне се направиха, че ни харесват, но как да постигнем нещо на хартия…
— Всичко е уредено, Мак. Агенцията „Уилям Морис“ поема всичко в свои ръце — от А до Я. Самите Робинс и Мартин.
— Робинс и Мартин ли? Звучи ми като магазин за официално мъжко облекло от класа.
— Че са от класа, от класа са и всеки би трябвало да завижда на мозъците им, съкровище. А и не са само мозъците, те говорят на разбираем английски, а не тая холивудска бълвоч. Точно затова объркват всички и обират каймака. Ще се заемат с работата веднага, щом им кажа.
— Направи го в началото на следващата седмица. Става ли, Джини?
— Разбира се. Къде мога да те намеря и кой още се появи освен Мани?
— Ето, визитките им са при мен — Ястреба взе от бюрото визитните картички и ги прочете една по една на бившата си съпруга.