— Нямаше ли и едно изкукуригало студио от Джорджия или Флорида? Разбира се, нито една уважаваща себе си компания от Юга не би си и помислила да се занимава с тях, но те имат няколко катедрали, пълни с пари и могат да направят нещо.
— Не знам защо, но ми се струва, че тази нощ те ще си имат неприятности във Вашингтон.
— Какво?
— Хайде да не говорим за това, Джини.
— Този тон ми е познат, няма да говорим. Ами ти? Къде ще бъдеш?
— Обади се на Джони Телешкия нос в резервата на уопотамите, близо до Омаха, той ще знае къде да ме намери. Ето ти частния му номер — Хоукинс й го даде. — Разбра ли?
— Да, но какво е това „уопотами“ и какъв е този Телешки нос, по дяволите?
— Той е един недооценен член на този онеправдан народ.
— Пак ли вятърните мелници, Мак?
— Правим каквото ни е по силите, малка лейди.
— Срещу кого този път, съкровище?
— Срещу лоши защитници на републиката с далеч по-лоши характери.
— А, лайнярите от Вашингтон ли?
— И техните предци, Джини, чак отпреди сто години.
— Колко интригуващо!… Но как успя да привлечеш Сам?
— Той е човек, който много държи на принципите — далеч по-зрял е отпреди и си има седем дечица — но различава правдата от неправдата.
— И аз точно това имах предвид! Как го накара да се върне? Това красиво момче смята, че ти си Четиридесетте разбойници на Али Баба на два крака и в едно тяло.
— Ами, както вече казах, той се е променил, улегнал е с годините. Сигурно се дължи на изтощения му вид, а и артритът му го прави малко муден… Предполагам, че девет хлапета биха се отразили така и на всеки друг. — Девет ли? Стори ми се, че каза седем?
— Обърках се, но и той също. Ще го кажа направо, въпреки че той вече е станал един доста толерантен човек.
— Слава Богу, че е превъзмогнал онова с Ани. Ние всички много се безпокояхме за него… Я чакай малко! Седем деца… девет? Жена му какви ги е вършила, по две-три наведнъж ли ги е изтърсвала?
— Ами, виж, ние с него наистина… — за щастие на Макензи Хоукинс в слушалката се чуха няколко почуквания, последвани от развълнувания глас на телефонистката, която ги прекъсна.
— Апартамент Дванадесет А, има спешно обаждане за вас! Моля, прекъснете настоящия си разговор, за да ви свържа.
— Чао, Джини, момиченце, ще се чуем по-късно. — Макензи затвори слушалката без да отдръпне ръката си, телефонът иззвъня три секунди по-късно и той я вдигна веднага. — Тук Апартамент Дванадесет А. Кой се обажда?
— Редуинг, праисторическо чудовище! — изкрещя Дженифър от Суомпскът, Масачузетс. — Сам чу касетката на Броукмайкъл миналата вечер и всички ние и Сайръс, и Роман, и двамата Деси едвам го удържахме! В крайна сметка Сайръс успя да го накара да изгълта практически цяла бутилки уиски…
— Като изтрезнее, ще дойде на себе си — прекъсна я Ястреба, — обикновено така прави.
— Много мило от твоя страна, че ни го казваш, но ние, разбира се, изобщо няма да научим дали е така.
— Какво искаш да кажеш?
— Той изчезна!
— Това е невъзможно! С моите адютанти и Роман З., и полковника, всички там?
— Той е едно змийско копеле. Вратата му беше затворена и ние всички мислехме, че още спи, след това Роман, който преди пет минути беше обходил плажа каза, че е видял една моторница да се приближава до брега на четвърт миля по-настрани и някаква фигура, която изтичала откъм дюните, се качила на борда!
— Сам ли?
— Биноклите не лъжат и Роман З. явно има страхотно зрение, в противен случай досието му щеше да е доста по-обширно, отколкото е.
— Мамка му стара, ето го пак с неговите щуротии! Пак се повтаря и преповтаря Швейцария!
— Имате предвид, когато Сам се е опитал да ви спре?
— И почти успя — прекъсна я Макензи, претърсвайки трескаво джобовете си със свободната ръка за успокоителното си — една омачкана пура. — Той трябва да се е обадил на някого по телефона.
— Очевидно, но на кого?
— Откъде да знам аз? Не съм бил с него от години… и въпреки това какво може да направи?
— Миналата нощ сума ти време крещя срещу манипулаторите на високи постове и как корумпираните типове продавали страната и трябвало да бъдат разобличени и той щял да ги разобличи…
— Да, той доста се впечатлява от тия неща и много си вярва.
— А вие не, така ли? Стори ми се, че казахте практически същото в „Риц-Карлтън“, генерале.
— Да-a, и аз вярвам, но си има място и време, когато да се действа според тези принципи и то не е сега!… И все пак, какво би могъл да направи той, наистина? Истеричен адвокат с подпухнали и зачервени очи и мокри дрехи, който се втурва към вестниците, както сигурно си е наумил, и то с такава история като нашата? Ще му се изсмеят в очите.