— Залив, който омаломощава вълните и вятъра, а такива са адски малко по бреговата линия.
— Отдръпни се към плажа!
— Фрашкано е със скали и рифове, Деви, а тези сладки нещица не се поддават толкова лесно на контрол в лошо време.
— По дяволите, карай към плажа! Виж какви води са се проснали пред теб, без нито една скала. Имам важна работа!
— Ами, скалите и пясъчните рифове не са единствените пречки, стари приятелю — извика Фрейзиър. — Лодки като тази не са най-желателната гледка на някой частен плаж, а ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че докъдето се вижда, има само плажни вили!
— Та ти влезе в Суомпскът само преди половин час!
— По тия места хората като мен плащат за крайбрежните води, които изобщо не използват, за да не могат съседите да ни чуват или да замърсяват водите ни. Също така всички знаят къщата на Бърнбаум и всеки, който чете светската хроника във вестниците е осведомен, че те присъстват на поземлен аукцион в Лондон. Така че там рискувах, Деви, но не и тук — не със тази машина и не с предишните ми бум-бум-та.
— Какви бум-бум…?
— Просто малки глупави пътни произшествия, може да се каже. Нищо особено, но във всяка каца, пълна с ябълки, винаги има по една-две гнили, нали знаеш!
— Какви ябълки? Какви каци? — изрева Сам, след като от двете страни на лодката две вълни в синхрон се стовариха отгоре му и го измокриха до кости.
— Тъпата моторна ескадра на дядката — бездарници, които ме мразят, защото моторницата ми е по-бърза от коя и да е от техните!
— За какво говориш, по дяволите, Фрейзи? — Една огромна вълна се стовари върху Девъро и го събори върху палубата. Той успя да се вкопчи в дръжката на вратата на малката кабина, тя се разтвори рязко навътре и тласъкът го принуди да напъха вътре главата си. — Помощ! — изкрещя той. — Заседнах някъде!
— Нещо не те чувам, Деви, но не се притеснявай, стари приятелю! Маркерите на Глочестър вече се виждат отпред. „Червен десен завой“, както се казва.
— Червен… мффт… мффттт!
— Говори по-ясно, Деви! Нищо не чувам от този вятър, но ще съм ти много благодарен, ако ми отвориш една бутилка „Дом Пери“. Има там една изстудена каса отзад. Просто ми я търкулни по палубата, както правехме едно време с момичетата от Холиоки, помниш ли?
— Мффтт… оуу… оох! — изписка Сам, докато изваждаше главата си от отвора с някакво навито бяло въже отгоре вместо венец. — Искаш бутилка шампанско, когато се намираме в центъра на ураган? Ти си патологичен случай, Фрейзи, напълно откачен!
— Хайде, стига, старче, това е само едно малко по-силно вълнение и нищо повече, — Ухиленият капитан с козирка на шапката над дясното ухо се обърна и погледна проснатия на палубата пътник с въже около главата — Я, старче, това на главата ти корона от тръни ли е? — изрева той и избухна в смях.
— Аз няма да ти донеса бутилка шампанско и настоявам да ме оставиш на брега или в противен случай като съдебен служител лично ще те санкционирам, позовавайки се на неспособността ти да управляваш плавателен съд в открито море!
— На две хиляди ярда от брега ли ще стане това?
— Много добре знаеш какво искам да ти кажа! — Девъро се надигна на крака, но върху раменете му се стовари поредната маса вода и го размаза върху палубата. — Фрейзиър! — изкрещя Девъро, успявайки да се залови отново за перилата. — Тебе нищо друго освен самия теб ли не те интересува?
— Моята собствена личност е доста обширна територия, приятел, но разбира се, че ме интересуват и други неща. Интересуват ме стари приятели, които все още ме смятат за приятел. Интересуваш ме и ти, защото ме повика в момент на нужда!
— Не мога да го отрека — каза Девъро, решавайки се да отвори бутилка шампанско, защото изведнъж си помисли, че Фрейзи може би има нужда от тази „стъпка в аванс пред стихията“ въпреки всичко.
— О! — изрева капитанът на Суомпскътската спасителна мисия. — Имаме си проблем, Деви!
— Какво?
— Един от ония бездарници от тъпата моторна ескадра на дядо ми май ни е забелязал!
— Мамка му! — прошепна Сам на себе си, като видя моторница с червени ленти на Крайбрежната охрана, която пореше вълните на неколкостотин ярда зад тях. После сред бурните пориви на вятъра чу и звуци на сирена. — Тия да не би да се опитват да ни спрат? — изрева той.
— Може и така да се каже, старче, ако не се затормозяваме с излишна куртоазия!
— Но мен не могат да ме спрат! — извика Девъро, отвори бутилката и я търкулна през мократа палуба. — Аз трябва да се добера до властите — до полицията, до ФБР, до „Бостън глоуб“77, до когото и да е! Трябва да разоблича един от най-влиятелните хора във Вашинтгон, който е извършил нещо ужасно! Трябва да го направя! Ако Крайбрежната охрана или някой друг от правителството открие доказателството ми, ще ми попречат!