— Хайде стига, Сайръс! — изрева Девъро. — При такива обстоятелства аз няма да позволя на Джени или на Аарон изобщо да участват в операцията!
— Няма да говориш от мое име! — изкрещя Афродитата на мечтите на Сам.
— Нито от мое, младежо! — каза Пинкъс и се надигна от кушетката. — Забравяш, аз съм бил на Омаха Бийч. Може и да не съм бил най-добрият, но все още нося шрапнел като доказателство за усилията ми. Това тогава наистина беше свещена кауза и паралелът със сегашната е далечен, но съществува. Когато едни хора отричат правата на други със сила, единственият резултат може да бъде диктатура. А аз няма да толерирам това в държава като нашата!
— Олеле, олеле, олеле!
Глава 30
5:45 Сутринта. Над Вашингтон се разпукна зората и го озари с розово сияние. Тихите мраморни зали на Върховния съд се оживиха. Групи от чистачки минаваха с машините си от една врата до друга. В умивалниците бяха поставени нови сапуни, чисти кърпи, нови рула тоалетна хартия. Във всяка от количките на жените имаше найлонов чувал за еднократна употреба за изхвърляне на вчерашните отпадъци.
Една от количките, обаче, се различаваше от останалите, както и възрастната сивокоса дама, която я буташе. При един по-внимателен оглед можеше да се установи, че сивите й къдрици са коафирани перфектно, гримът й беше дискретен и елегантен и по погрешка беше оставила на китката си гривна с диаманти, която струваше доста пъти повече от годишната заплата на останалите дами. Тя носеше върху джоба на униформата си пластмасова табелка, на която пишеше: „Временен служител. Достъп разрешен.“
Това, което правеше количката й различна от другите, беше еднократният найлонов чувал за отпадъци. Той беше пълен още преди дамата да е стигнала и до първия кабинет по маршрута си. Кабинет, в който тя нямаше никакво намерение да влиза, което потвърдиха и думите, които измърмори, минавайки покрай вратата.
— Винченцо, ти pazzo. Най-доброто и най-обичаното дете на милата ми сестричка трябва да отиде в болница за dementì80! Мога да купя всяка една от тия статуи! Е, защо го правя тогава?… Защото любимият ми племенник иска да каже, че загубеният ми съпруг ще остане без работа. Mannagia!… А, ето го складът. Bene!81 Оставям всичко тук, отивам си вкъщи, ще погледам малко телевизия и след това ще изляза с момичетата на пазар. Molto bene!
8:15. Четири черни автомобила без особени белези бързо паркираха на Първа улица близо до ъгъла й с „Капитал“. От всеки от тях излязоха по трима мъже в тъмни костюми, с намръщени чела и немигащи погледи; това бяха снайперистите, наети да оправят работата и провалът за тях би означавал да се върнат отново към най-мръсната и черна работа в бившето си подразделение — съдба, по-лоша и от смъртта. Дванадесет предани професионалисти, които така и нямаха представа на кого или на какво са предани. Знаеха само, че двамата мъже от снимките, които носеха в джобовете си, в никакъв случай не трябваше да влязат във Върховния съд на отсрещната страна на улицата. Без притеснения. На времето никой така и не можа да открие Джими Хофа.82
9:12. Две возила с правителствени регистрационни номера спряха пред сградата на Върховния съд. Според инструкциите, дадени от Министъра на правосъдието, осемте мъже, които излязоха отвътре трябваше да задържат и арестуват двама индивиди, издирвани за изключително тежки престъпления срещу държавата. Всеки един от агентите на фБР разполагаше със снимка на бившия и напълно дискредитиран генерал Макензи Хоукинс и неговия съучастник, някакъв мафиотски адвокат на име Самюъл Лансинг Девъро, все още издирван за шпионска дейност по време на негово служебно пътуване в последните дни на виетнамската акция. Нямаше определение, което би могло да окачестви престъпленията му. Той беше очернил репутацията на началниците си, като в същото време се беше облагодетелствал от техния позор, федералните агенти мразеха такива хора — как смееха да вършат такива неща?
10:22. Тъмносин автобус се плъзна покрай тротоара на улица „Капитол“ откъм страната на Върховния съд. Задната му врата се отвори и оттам изскочиха седем командоси в маскировъчни кафяво-зелени униформи, скрили оръжията в широките си джобове. В крайна сметка те никак не държаха да изглеждат подозрителни. Секретната им мисия бе зададена лично от Министъра на отбраната — устно, без писмена заповед: — „Джентълмени, тези двама боклуци могат да осакатят първата линия на американските военновъздушни сили, това е всичко, което мога да ви кажа. Те трябва да бъдат спрени на всяка цена“. — …Командосите мразеха паплач като тия двамата! Ако някой някога видеше сметката на онези хвъркачи, това щяха да са те самите. Ония въздухари не стига, че бяха окупирали всички първи линии, ами и прескачаха до вкъщи да похапнат пържоли, докато те бяха затънали в калта! Не! Ако някой трябваше да разкаже играта на въздухарите, те щяха да го сторят!