— Да живее, да живее, да живее… мамка му! — чуха се мъжките гласове.
— Започваме — три, четири!
Думкането и хоровите изпълнения бяха започнали отново, допълвани от потропването на женски крака на пътеката, а шофьорът се опитваше да се съсредоточи върху все по-натовареното движение. За нещастие един спиртник, върху който вреше съд с яркочервени пастели „Крейола“ се преобърна и подпали кожената пола на една от танцьорките. Няколко младока с голям ентусиазъм се втурнаха да гасят пламъците.
— Веднага си разкарайте ръцете от мен! — изкрещя нападнатата индианска хубавица.
Шофьорът беше извърнал рязко главата си, за да погледне какво става и автобусът закачи една водоноска и й отнесе горната част, така че върху Индипендъс авеню се изля порой от вода и измокри до кости всички минувачи наблизо. Компанията задължаваше всеки свой шофьор, замесен в подобен инцидент, да спре незабавно, да се обади по радиото на диспечера и да уведоми полицията. Това беше политика на фирмата, която обаче абсолютно и категорично не се отнасяше за него! — реши шофьорът на автобуса, пълен с аборигени-терористи, от чиито лица капеха восъчни бои. Беше стигнал на пет пресечки от местоназначението си и мечтаеше за момента, в който товарът му от потропващи садисти и подпалвачи с всичките им кожи и еленови туники ще напусне автобуса му заедно с брезентовите си чанти и билетите си, а той ще се втурне обратно към базата, за да подаде набързо написаната си оставка, ще се прибере вкъщи да прегърне жена си и двамата заедно щяха да вземат следващия самолет за колкото се може по-далечно място. След като тридесет и шест години си бил зад волана и си возил какви ли не свини в човешки образ, в края на краищата можеш да разбереш кога настъпва критичната точка на това, което може да се преглътне. Беше същото като във Франция през Втората световна война, когато швабите ги бяха подгонили. Тогава онзи велик човек, генерал Хоукинс, пое дивизията им и изкрещя думите:
— Настъпва един момент, войници, когато или плюем на всичко, или се заемаме с големи работи! Аз казвам да продължим! Аз казвам да атакуваме!
И, за Бога, те го направиха. Великият човек се беше оказал прав тогава, но сега нямаше какво да се атакува, никакъв въоръжен враг нямаше намерение да те убива, просто някакви армии лунатици се опитваха да се качат в автобуса ти и да те подлудят! Сега, в този критичен момент, беше дошло време да плюе на всичко… Той се почуди какво ли би казал великият генерал. Мислеше, че знае: „Ако врагът не си струва, намери си друг!“
Шофьорът щеше да плюе на всичко. Врагът не си струваше.
Последният терорист, който слезе от автобуса беше този, когото наричаха Телешки нос, маниакът с цветните восъчни вадички, които се стичаха по лицето му.
— Ето, човече — каза аборигенът и подаде на шофьора някаква метална монета без никаква видима стойност. — Вождът Гърмяща глава пожела да наградим с това този, който ни докара до „съдбоносното място“. Проклет да съм, ако знам какво е имал предвид, но това е твое, приятелю — Телешки нос скочи от стъпалата на автобуса на тротоара.
— …„съдбоносното място“. Нищо вече няма да e същото след акцията, която ще предприемем. Ще атакуваме! — беше казал още генерал Макензи Хоукинс във Франция преди четиридесет години.
Шофьорът погледна металната монета в ръката си и дъхът му спря. Това беше копие от емблемата на дивизията им… отпреди четиридесет години. Знак от небесата? Едва ли, защото той и жена му от доста години насам успешно заобикаляха църквите. Неделните сутрини бяха предназначени за всички онези телевизионни програми, в които политиците подхранваха и възпламеняваха яростта му, а жена му я успокояваше с някой друг коктейл „Блъди Мери“ с капчица лютив сос „Табаско“. Много свястна жена беше съпругата му… Но това! Старата му дивизия и думите на най-свестния командир, живял някога! Христе, трябваше да се махне оттук. Това беше лудост!
Шофьорът запали отново двигателя, натисна педала за газта до дупка и запраши по Първа улица, само за да види в огледалото си за обратно виждане как тълпа от боядисани лица му маха за довиждане.
— Да ви го начукам! — изкрещя високо. — Аз съм вън от играта, приключих! Аз и моето момиче се отправяме на запад — толкова на запад, че е изток, може би на някое местенце като Американска Самоа!
Глава 31
1:06, следобед. На вратата на апартамента се позвъни и докато Сам и Аарон се изнасяха към спалнята, за да избягнат всякакво възможно разпознаване, Дженифър прекоси стаята, хвърли един поглед зад себе си и след това каза: — Кой е?