Глава 5
Самюъл Дансинг Девъро шофираше предпазливо по улица „Уолтъм-Уестън“. Беше часът пик на великото преселение от Бостън в петък вечер. Както обикновено, той караше внимателно, като че ли маневрираше с триколка през бойно поле срещу заплашително приближаващи танкове, но тази вечер положението беше по-лошо от обикновено. Причината не беше в уличното движение, то беше влудяващо банално. Тя се коренеше в пулсиращата болка в очите, туптенето в гърдите и движещия се вакуум в стомаха му в резултат на остър пристъп на депресия. Беше невъзможно да съсредоточи вниманието си върху накъсания ритъм на превозните средства наоколо, но се насили да се концентрира поне върху най-близките, молейки се на бога да не се блъсне. Беше оставил прозореца си отворен и махаше непрекъснато с ръка, докато един камион не мина толкова близо, че закачи страничното му огледало; той потръпна и инстинктивно го сграбчи, представяйки си в този момент, че вижда ръката си да изчезва назад към калника.
Имаше една фраза от известен френски драматург, не можеше да си спомни нито името му, нито точните думи, която изразяваше именно сегашното му състояние. О, Боже, трябваше да се прибере вкъщи, в леговището си, да остави музиката да се лее и спомените да се връщат, докато отмине кризата!… Ануи, това беше скапаното име на драматурга — и фразата: „Нищо друго не ми остана, освен да крещя“, точно така беше! Между другото доста глупаво — помисли си Сам. И той се разкрещя и зави на север към изхода на Уестън. Обърна възможно най-малко внимание на шофьорите и пешеходците в близост до колата му, които го гледаха с изражението на хора, наблюдаващи акт на содомия. Продължителният писък стихна. Бе заменен от широка озъбена усмивка. В този момент Девъро натисна педала на газта и три коли пред него се удариха.
Всичко беше започнало минути след като напусна офиса и си тръгна от съвещанието с врякащия корпоративен изпълнителен съвет на някаква еднофамилна компания, затънала до ушите в лайна, от които нямаше да се измъкне без неговите съвети. Проблемът не беше в криминалните им деяния, а в глупостта им, която можеше да се сравнява само с безмерната им твърдоглавост, докато накрая Сам им даде да разберат, че ако не следват инструкциите му, в близко време той ще ги посещава в затвора, но с благотворителна цел. Макар и не направо, законът даваше да се разбере, че дядовците и бабите не могат да поставят внуците си — особено тези на възраст от шест месеца до дванадесет години — в борда на директорите със седемцифрени заплати. Беше се преборил с бесните набези на справедливия ирландски гняв и бе поел на плещите си бремето евентуално да бъде прокълнат за вечни времена. След това беше изхвърчал към любимия си бар на две пресечки от фирмата „Аарон Пинкъс и съдружници“.
— А, Сами бой — беше казал барманът-собственик, докато Сам се наместваше на един стол възможно най-далече от изхода. — Виждам, че си имал тежък ден. Един-два течни цяра ще ти дойдат добре.
— Направи ми една услуга, О’Тул, оправи си малко ирландския английски. Прекарах почти три отвратителни часа с вашата банда.
50
— O, те са най-лошите, Сам! Особено онези, дето имат в къщите си по две тоалетни. Ще ти налея от твоето, ще пусна телевизора и ще си проветриш мозъка… Днес следобед няма футболен мач, затова ще превключа на новините.
— Благодаря, Тули — Девъро прие питието с благодарност и загриженият съдържател включи новините по кабелната мрежа. Предаването беше по средата. Говореха за общочовешките ценности.
— …жена, чието себеотричащо милосърдие и топлота я поддържат винаги млада, лице, целувано от ангелите, даряващи и младост и устрем в погледа — нареждаше звучният глас, докато камерата се приближаваше към облечена в бяло монахиня, разпределяща подаръци в детска болница в някаква раздирана от военни действия страна от третия свят. — Сестра Ан, Милосърдната, така я наричат — продължи гьгнещият разказвач — но това е всичко, което светът знае за нея… Какво е името и, откъде е дошла, остава тайна, скривана, може би, с непоносима болка и саможертва.
— Тайна, глупости! — беше изкрещял Самюъл Дансинг Девъро, като залитна и падна от стола си пред бара, докато ревеше срещу екрана на телевизора. — Единствената непоносима болка е моята, кучко!
— Сами, Сами! — извика Гейвин О’Тул, хвърляйки се през махагоновата повърхност в отчаян опит да накара приятеля и клиента си да замлъкне. — Престани да богохулстваш! Тази жена е проклета светица, а проклетата ми клиентела не е цялата от протестанти, разбираш ли проклетата ми мисъл? — О’Тул беше снижил гласа си, докато издърпваше Девъро през бара. След това се озърна. — Исусе, някои от редовните ми клиенти те чуха, Сами! Не се притеснявай. Хогън ще се оправи с тях. Сядай и млъквай!