— Та това е прекрасно за вас, честна дума! Той ще ви плаща страшно добре. Вие ще приемете, разбира се.
— За няколко седмици, може би, но ако има някакъв начин да го направя, бих искал да се върна отново в лабораторията. Аз съм инженер-химик; ето в това намирам истинско удовлетворение и радост.
В този момент откъм вратата си дочу взрив от трескаво чукане.
— Стойте там, където сте в момента — каза спокойно Сайръс, докато останалите бяха обхванати от паника. — Това е Роман З. Той си въобразява, че влизането му в която и да е стая е задача от първостепенна важност и негово изконно право, особено, когато полицията го преследва — наемникът отвори широко вратата; фигурата, застанала в коридора, наистина принадлежеше на Роман З., но вместо една видеокамера, той държеше в ръцете си две, както и голям найлонов плик на презрамка, преметната през рамото му. Нямаше ги оранжевата копринена риза, синият пояс, тесните черни панталони и златната обеца. Вместо това, той се беше дегизирал като работник от медиите, като тези, които се катерят по микробусите на телевизионните новинари по време на катастрофа или пожар. Беше се облякъл в протрити, но чисти и спретнати джинси „Левис“ и бяла тениска, на която с големи букви пишеше:
— Мисията, която ми възложи, е изпълнена, мой най-скъпи при… полковник — обяви Роман и влезе в стаята, а думите му увиснаха във въздуха, докато очите му възприемаха гледката, която представляваха Сам, Джени и Аарон. — Тук някъде да не би да има бал с маски?
— Ако има такова нещо, ти пръв си за там — каза Сайръс, — Не изглеждаш зле… Но защо две камери?
— Ами едната може да се повреди — отвърна ухилено циганинът — и лентата е повече — добави той, посочвайки плика.
— Къде е фактурата?
— Кое?
— Бележката, на която пише сумата за наема и депозита, който е трябвало да оставиш.
— А, те не ги искаха. Бяха щастливи да ни съдействат.
— За какво говориш, Роман? — попита Редуинг.
— Аз ги взех назаем, госпожице Джени — ако сте вие под тая прекрасна рокля.
— От кого? — каза Девъро.
— От тия хора! — Циганинът гордо посочи тениската си. — Аз много бързах и те проявиха разбиране.
— Такива хора няма! — извика Сайръс.
— Ще им напиша писмо някой ден. Ще им кажа колко съжалявам.
— Ако обичате, полковник — каза Пинкъс, надигайки се с усилие от стола с помощта на Джени. — Не разполагаме с време за обяснения и отчети. Какво ще правим сега?
— Много е просто — отвърна Сайръс. Но не беше.
2:16. Бум-бум, бум-бум, бум-бум — бум-бум, бум-бум, бум-бум!… Хай-я, хай-я, хай-я — хай-я, хай-я, хай-я! Бумтенето ставаше все по-натрапчиво, танцьорите пееха, подскачаха, издигаха лозунги, зяпачите бяха зашеметени, защото стълбището пред Върховния съд се беше превърнало в една уопотамска лудница. Туристите бяха бесни, а съпругите много повече от съпрузите си, понеже протестиращите танцьорки бяха необичайно привлекателни и полите им се вдигаха много високо.
На ъгъла на улица „Капитол“, прикрити в един вход, стояха двама високи мъже. Единият беше просто ослепителен в пълната си униформа на армейски генерал, а другият изглеждаше доста неприятно в мръсните си и измачкани дрехи на скитник. Скитникът изхвърча от убежището, надзърна иззад ъгъла на сградата и след това бързо се върна при генерала.
— Нещата се развиват, Хенри — каза Макензи Хоукинс. — Стана наистина напечено!
— Пристигнаха ли медиите? — попита Сътън, актьорът. — Дадох ти съвсем ясно да разбереш, няма да започна представлението си, докато не пристигнат камерите.
— Пристигнаха няколко подвижни радиостанции. Можеш да се изявиш пред микрофоните.
— Не е достатъчно, скъпи ми момко. Аз специално уточних, камери.
— Добре де, добре! — Ястреба притича още веднъж, погледна отново и се върна обратно. — Току-що пристигна един телевизионен екип!
— От коя станция? От националните ли е?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Научете, mon general. Аз си имам стандарти.
— Отче наш, който си в лудницата…
— Не е необходимо да богохулстваш, Макензи. Просто погледни още веднъж.
— Ти си невъзможен, Хенри!
— Надявам се. Това е единственият начин да постигнеш нещо в този бизнес. Побързай сега. Изпитвам непреодолимо желание да играя; това е стимулът на растящата публика, докато я чуваш как се стича към театъра.