— Съществуват и съдбовни национални интереси, сър — каза черният съдия с малко по-ведра физиономия. — Изключителни финансови натоварвания, жестоки данъци върху цялата държава, които няма да се посрещнат с одобрение. Както мнозина преди нас са казвали, за съжаление в повечето случаи този свят е много нечестен.
— Да преговаряме, тогава, сър! — извиси глас Гърмящата глава. — Орелът не лови мухи. Вместо това, както се изрази нашият млад съветник, този могъщ орел прорязва небесата с великолепен полет, но е далеч по-важен, като всепризнат символ на свободата.
— Аз го казах…
— Млъкни!… О, вий, съдии, позволете на тази незначителна муха да намери своята искрица надежда под крилото на великия орел. Не ни прогонвайте отново, защото вече не остана място за нас. Дайте ни уважението, което отдавна ни се полага — дайте ни надеждата, която ни е необходима, за да оцелеем. Без нея ние ще загинем, и гибелта ни ще бъде окончателна. Бихте ли искали това да тежи на вашата съвест — ръцете ви не са ли достатъчно кървави?
Тишина. Повсеместна. Освен:
— Ей, Мак, не е зле — прошепна Сам с левия ъгъл на устата си.
— Великолепно! — прошепна Дженифър отзад.
— Задръж така, малка кобилке — отвърна също тихо Ястреба, извръщайки глава. — Сега следва гвоздеят.
— Какво си намислил? — попита Аарон Пинкъс.
— Само слушайте — прошепна Сайръс. — Известно ми е що за човек е генералът. Сега ще ги ужили там, където наистина ще ги заболи. Право в задниците.
Микрофоните бяха изключени още веднъж, докато съдиите за пореден път се оттеглиха на съвещание. Най-накрая съдията от Ню Ингланд, който имаше вид на недохранен, заговори: — Заключителната ви реч беше наистина затрогваща, вожде Гърмяща глава — каза той тихо, — но подобно обвинение може да бъде отправено и от името на множество малцинства. Историята не е била благосклонна към тези народи, за лично мое най-голямо съжаление. Както е казал един от нашите президенти: „Животът не е справедлив“, но той трябва да продължи и да става по-добър за мнозинството, а не за нещастните пострадали малцинства. Ние всички от все сърце бихме желали да можем да променим този сценарий, но това е извън нашите способности и възможности. „Бруталността на историята“ — така го е определил Шопенхауер. Аз искрено ненавиждам това заключение, но съзнавам истинността му. Ние можем да отприщим един потоп, който да погълне цели общности в цялата страна с далеч, далеч по-лоши последствия, отколкото за ищците.
— Какво искате да кажете, сър?
— Отчитайки всичко, което изложихте тук, какъв би бил вашият отговор, ако Съдът с цялата си мъдрост отсъди срещу вас?
— Много просто — отвърна вождът Гърмяща глава. — Ще обявим война на САЩ, със съзнанието, че имаме подкрепата и съчувствието на нашите индиански братя из цялата страна. Много хиляди бели хора ще загинат. Ние ще загубим, но и вие също.
— Мамка му — обади се гъгнещият Върховен съдия Рийбок, — Аз имам къща в Ню Мексико…
— В земята на войнолюбивите апахи ли, сър? — попита невинно Ястреба.
— На две мили и половина от резервата — отвърна съдията, преглъщайки.
— Апахите са наши кръвни братя. Дано Великият дух да ви дари с бърза и относително безболезнена смърт.
— Ами Палм Бийч? — попита друг член на Съда с вдигнати вежди.
— Семинолите са наши братовчеди. Те сваряват кръвта на белия човек, за да премахнат нечистотиите й, докато кръвта е още в тялото, разбира се, това прави месото по-крехко.
— Аспен…? — попита колебливо друг. — Кои са там?
— Безразсъдните и жестоки чероки, сър. Те даже са ни по-близки братовчеди, благодарение на географията. Въпреки това ние неведнъж публично сме заявявали неодобрението си относно първобитните им методи на отмъщение. Те завързват враговете си с лице върху мравуняци на мравки-убийци.
— Ааа! — задъха се Дженифър.