Форт Бенинг, събота — За първи път в историята на Армията на САЩ, двама високо ценени бивши офицери от военната машина на Кастро, специалисти по саботаж, шпионаж, подмолни операции, разузнаване и контраразузнаване, са били издигнати в чин младши лейтенант, обяви генерал Етълред Броукмайкъл, шеф на Отдела за връзки с обществеността.
Деси Ромеро и неговият братовчед Деси Гонзалес, които са избягали от „непоносимата ситуация в родината си“, след лингвистична адаптация и зъболекарска обработка ще влязат в частта на специалните войски, която се сформира в Бенинг.
Армията приветства такива смели и опитни хора, които са рискували живота си в търсенето на свобода и достойнство. Генерал Броукмайкъл каза по този повод: „От техните перипетии може да се направи страхотен филм и ние ще помислим върху това.“
Лятото беше към края си, омарата изчезна и природата започна да се готви за есента. Северните ветрове ставаха хладни в сутрешните часове и напомняха на обитателите на Небраска, че скоро ще станат още по-студени, а след това и много студени, като най-накрая ще щипят кожата. Тези мисли, обаче, бяха много далеч от главите на уопотамите, защото докато преговорите с правителството на САЩ продължаваха, Вашингтон намери за подходящо да изпрати в резервата двеста и дванадесет сглобяеми къщи, каквито ползваха работниците на открито, за да сменят вигвамите и паянтовите постройки, използвани преди това за събирания на комуната, използвани също и като подслон от мнозина по време на зимните снегове. Разбира се, това, което Вашингтон не знаеше, беше, че само няколко седмици по-рано бяха сринати с булдозери неколкостотин напълно нормални бунгала и че шатрите или вигвамите са били преди това напълно непозната гледка в резервата, освен малкото при туристическата порта. Макензи Хоукинс не беше човек, който ще пренебрегне тънкостите или дисхармонията на наблюдаемия терен, никой опитен военен не би го направил. Всичко беше част от стратегията, и нито една битка по света не е била спечелена без план.
— Все още не мога да повярвам — каза Дженифър, хванала Сам за ръката. Двамата крачеха по калния път към резервата. Поляната от дясната им страна беше изпъстрена с просторни екстравагантни къщички, върху всяка от които имаше сателитна антена. — Всичко се развива по начина, предвиден от Макензи.
— Значи преговорите вървят добре?
— Неочаквано добре. Ако се намръщим, просто защото нещо не ни е ясно, те веднага се стъписват и замлъкват и правят още по-добро предложение. На няколко пъти ми се наложи да прекъсвам хората от правителството и да им обяснявам, че финансовите аспекти са напълно задоволителни, и че просто съм искала доуточняване на официалната формулировка. Един адвокат извика: „Не ви харесва, не се притеснявайте, изключва се от споразумението!“
— Не е зле да си в такава позиция.
— Аз в този момент просто исках да се извиня, че отивам до тоалетната.
— Ще се въздържа от коментар… Но вие защо сте толкова любезни?
— Стига, Сам, това което предлагат те надминава и най-смелите ми мечти, че би било престъпление да спорим за още.
— Защо изобщо преговаряте, тогава? Какво целите?
— Ще започна първо с официалното обвързване, гарантиращо задоволяване на най-насъщните ни нужди в точно определен срок, такива като нормални къщи, добри училища, асфалтирани улици, магазини и складове, за да може тук да се живее съвсем нормално и според нормите на разумните хора. След това, може би, още няколко благини от рода на обществени басейни и прокарване на ски-писти на планината Орлово око, изграждане на лифтове и ресторант — но, разбира се, последното може да се сметне като част от нашия личен бизнес. Идеята беше на Чарли, той обича да кара ски.
— Какво прави той?
— Скъпи, аз навремето съм повивала това хлапе и затова на моменти се чувствам почти като кръвосмесителка.
— А?
— Той толкова прилича на теб! Интелигентен, има бърза мисъл и е толкова забавен…
— Аз съм един много сериозен служител на съда — прекъсна я Девъро и се ухили.
— Ти си един лунатик и той е същият, като и на двамата лунатизмът е смекчен от бърза мисъл, дразнещо добра памет и способност да редуцирате сложните неща до фундаментално прости истини.
— Аз дори не знам какво означава това.
— Нито пък той, но и двамата го правите. Знаеш ли, че на него му дошла идеята да се позове на този шантав и незначителен казус в историята на юриспунденцията ни, наречен non nomen amicus curie, когато Хоукинс написал декларацията си? Кой би могъл да знае какво е това, а още по-малко да си го спомни?