— Няма да стане, Корки. Омаха е контролният център и ние няма да я дадем току така! Никога ли не си гледал филмите на Дюк? Веднъж да позволиш на тези кръвожадни червенокожи да настъпят и с инч, и те се промъкват след теб и ти взимат скалпа!
Бригаден генерал Оуен Ричардс, главнокомандващ стратегическите ВВС, се взираше безмълвно в двамата мъже от Вашингтон, облечени въпреки горещия летен ден в черни шлифери, с черни очила и тъмнокафяви шапки, които не бяха свалили дори в присъствието на жената-майор от военновъздушните сили, която ги бе съпроводила до сумрачния му кабинет с плътно спуснати щори. Тези нелюбезни типове явно се придържаха към схващането за нонсексизъм в армията, което той никога не беше възприемал. Генералът обикновено отваряше вратата на секретарката си, а тя беше само сержант, но също така беше и жена; някои неща просто са нормални. „Не — помисли си Оуен, — на тези от Вашингтон им липсва не само възпитание, но и здрав разсъдък“. Може би на това се дължеше фактът, че носеха тежките си шлифери и тъмни шапки в горещия летен ден и не сваляха опушените си тъмни очила в сумрачния кабинет на генерала. Всички щори бяха спуснати, за да не пропускат ослепителните лъчи на изгрялото слънце. „Не — помисли си Оуен, — те просто са си луди. Тъпаци!“
— Джентълмени — започна спокойно той, като се изключи лошото предчувствие, което го бе накарало да отвори най-долното чекмедже, където имаше оръжие, — вие успяхте да влезете тук благодарение на препоръчителните си документи, но не би било зле да ми ги дадете, за да ги проверя сам… Не посягайте под шлиферите си, иначе ще ви гръмна и двамата! — изрева ненадейно Ричардс, изваждайки от чекмеджето пистолета си, четиридесет и пети калибър.
— Нали поискахте служебните ни карти? — попита този отляво.
— Как очаквате да ви ги покажем? — каза десният.
— С два пръста! — нареди генералът. — Ако видя цяла ръка, ще ви размажа и двамата на стената.
— Бойните условия, при които живеете, ви правят неестествено подозрителен.
— Правилно сте схванали. Сложете ги на бюрото — И двамата го направиха. — По дяволите, това не са документи за самоличност. Това са бележки, писани на ръка!
— С подпис, който би трябвало да ви е познат — каза агентът отляво. — И телефонен номер, който сто процента ви е познат, в случай, че се задълбочите.
— Смятам първо да позвъня в кабинета на Президента — Ричардс вдигна слушалката на личната си „червена линия“, натисна четири бутона и няколко секунди по-късно се намръщи, чувайки гласа на Министъра на отбраната. — Да, сър, да, сър. Заповедите приети, сър — генералът затвори телефона и очите му се оцъклиха срещу двамата натрапници. — Целият Вашингтон се е побъркал — прошепна той.
— Не, Ричардс, не целият Вашингтон, само някои хора във Вашингтон — каза агентът вдясно с нисък глас. — Всичко трябва да се пази в максимална секретност — свръхмаксимална секретност! Заповедите към вас са утре да се направите, че оставате на земята като при навършени хиляда и осемстотин часа — командният център на СВВС ще бъде закрит за всякакви цели.
— Защо, за Бога?
— В такава ситуация да разискваме решение, което би могло да доведе до създаването на нов закон, не можем да си позволим — отвърна агентът отляво с очи, невидими зад слънчевите очила.
— Какъв закон? — изкрещя генералът.
— Може би прокомунистически — отвърна другият емисар от националната столица. — Те имат шпиони във Върховния съд.
— Комунистически ли…? Какви ми ги говорите, по дяволите? Сега няма Съветски съюз, а проклетият съд е толкова наясно, че повече не може да бъде!
— Бърза мисъл, войнико. Набий си във военния мозък само едно нещо. Ние няма да дадем тази база току така! Тя е нашият мозъчен център!
— На кого да я дадете току така?
— Ще ти кажа. Кодовото име УОПТАК, това е, което трябва да знаеш. И си го дръж под сомбрерото.
— Уоп16… атака ли? Италианската армия напада Омаха, така ли?
— Не съм казал такова нещо. Ние не правим етнически инсинуации.
— Тогава какво казахте, по дяволите?
— Строго секретно, генерале. Вие поне разбирате.
— Може да разбирам, може и да не разбирам. Какво ще стане с четирите ми самолета, които ще бъдат горе?
Елинор Девъро и Аарон Пинкъс, с безкръвни лица, зяпнали усти и неподвижни изцъклени очи седяха един до друг на двуместната кожена кушетка на Сам Девъро в кабинета с ограничен достъп. Никой не продумваше; и двамата бяха загубили дар слово; гъргорещите, несвързани и объркани звуци, излизащи от гърлото на Сам, в крайна сметка бяха дали утвърдителен отговор на въпросите, които му бяха поставили. Въпреки че бе зашеметен от взлома в леговището му, Самюъл Дансинг Девъро се беше залепил за стената и прикриваше с разперените пръсти на двете си ръце толкова от уличаващите снимки и изрезки от вестници, колкото му беше възможно.