— Самюъл, синко — прошепна Пинкъс, окопитвайки се след известно време.
— Не ме наричай така, ако обичаш! — възпротиви се Девъро. — Той ме наричаше така.
— Кой кого е наричал? — измърмори идващата на себе си Елинор.
— Чичо Цио.
— Ти нямаш чичо на име Сий О, освен ако нямаш предвид Сиймър Девъро, който се ожени за кубинка и се премести в Маями.
— Не мисля, че това има предвид, скъпа Елинор. Ако не ме лъже паметта на стар човек, на едни преговори в Милано разбрах, че „цио“ означава „чичо“. Вашият син казва буквално „чичо Чичо“, разбирате ли?
— Ни най-малко.
— Той говори за…
— Не го казвайте! — изпищя госпожа Девъро, покривайки аристократичните си уши.
— Папа Франческо Първи — завърши фразата си най-видният адвокат в Бостън, Масачузетс. Сега лицето му имаше цвета на шестседмичен, непрестоял в хладилник труп. — Сами… Самюъл… Сам. Как можа?
— Трудно е за обяснение, Аарон.
— Това е невероятно! — прогърмя гласът на Пинкъс, възвърнал обичайната си сила. — Ти съществуваш в някакъв друг свят!
— Имаш право — съгласи се Девъро, свали ръцете си от стената, падна на колене и се запридвижва сантиметър по сантиметър към малката кръгла маса пред миниатюрната кушетка. — Нали виждаш, нямах избор! Трябваше да правя всичко, което ми нареждаше този плужек…
— Включително и да отвлечеш Папата, така ли! — изхриптя Аарон Пинкъс, загубил отново гласа си.
— Престанете! — изстена Елинор Девъро. — Не искам нищо повече да чувам!
— Мисля, че е по-добре да чуем подробностите, скъпа Елинор, и простете за грубостта, но моля, млъкнете. Продължавай, Сами. Аз също нямам желание да го чуя, но в името на Бога Йехова, който владее вселената и който може би ще ни даде някакво обяснение, как стана това? Напълно очевидно е, че е станало! Пресата е била права, медиите по цял свят са били прави! Били са двама, тези работи по стените ти го потвърждават! Имало е двама папи и ти си отвлякъл оригинала!
— Не е точно така — каза Девъро отбранително, поемайки си дъх все по-трудно и по-трудно. — Виждаш ли, Цио си мислеше, че всичко е наред…
— Наред ли? — бузата на Аарон застрашително се доближи към повърхността на масичката за кафе.
— Ъъ, да. Той не беше добре и… ъъ, това е друга част от историята, но Цио се оказа по-умен от всички ни. Искам да кажа, че той наистина беше вътре в работата.
— Как стана това, Сам? Онзи ненормалник генерал Макензи Хоукинс стои в дъното на цялата история, нали? Има го на всичките тези снимки. Той те е накарал да станеш най-ужасният похитител в световната история! Вярно ли описвам нещата?
— Може да се каже така, но може и иначе.
— Как стана това, Сам? Как? — настоя възрастният адвокат, вземайки от масичката за кафе един брой на „Пентхаус“, след което започна да го вее пред лицето на Елинор Девъро.
— В това списание има няколко забележителни статии… съвсем академични.
— Сами, умолявам те, не постъпвай така с мен и с прекрасната си майка тук, която те е родила в болки, а в този момент може би се нуждае от помощ извън твоята компетентност. В името на върховния Бог, на когото ще се оплача утре в синагогата, какво те беше обсебило така, че да те подтикне към този чудовищен акт?
— Наистина, Аарон, обсебен е сравнително точно казано за предполагаемото — повтарям, предполагаемо — криминално деяние, което имаш предвид.
— Не е необходимо „да имам предвид“, Сам, доказателствата по стените са пред очите ми!
— Да, ъъ, наистина, Аарон, не можеш да си вадиш заключения от тях…
— Какво, да не би да искаш да изпратя призовка на Папата?
— Неприкосновеността на Ватикана не ти позволява.
— Достатъчни са само тези снимки, за да отпаднат правилата по процедурата за доказване! На нищо ли не съм те научил?
— Вдигни главата на мама, ако обичаш.
— По-добре, че е в безсъзнание, Сам. Какво беше това за „обсебването“?
— Да, ъъ, наистина, Аарон, без никакъв умисъл от моя страна излязох от хранилището за данни на военното разузнаване с копия от свръхсекретни досиета, прикрепени с верига за китката ми двадесет и четири часа преди да се уволня.
— Е, и?