— Сам, ти като че ли живееш в стая, облицована с дебела гума! Чудовищността на това, което си извършил, не накърнява ли поне малко моралните ти устои?
— Кръстът, който съм понесъл, наистина е тежък.
— Сравнението ти едва ли е от най-подходящите… Не че искам да знам, но все пак, как успяхте да го върнете в Рим?
— Мак и Цио го измислиха. Ястреба я нарече „мисия на обратния канал“ и Цио започна да пее опера.
— Изтощен съм — прошепна Пинкъс, — единственото ми желание е този ден никога де не беше идвал и да не съм чул нито една от думите, произнесени в тази стая.
— А ти как мислиш, че се чувствам всеки един ден от моя живот? Вечната любов на моя живот ме изостави, но аз все пак понаучих нещичко, Аарон. Животът трябва да продължи!
— Колко оригинално казано.
— Убеден съм, Аарон, всичко свърши. Всичко е в миналото и сега донякъде съм доволен, че днешният ден дойде. Той ме освободи по своеобразен начин. Сега трябва да си размърдам задника и да продължа напред, знаейки вече, че този гаден изрод няма никога да ме докосне отново!
И, разбира се, телефонът иззвъня.
— Ако се обаждат от службата, кажи им, че съм в храма — каза Пинкъс. — Не се чувствам подготвен за външния свят.
— Аз ще го вдигна — каза Сам, надигна се и се отправи към бюрото, където телефонът иззвъня втори път. — Знаеш ли, Аарон, сега, когато всичко се разкри, наистина се чувствам по-добре. Знам, че с твоята подкрепа бих могъл да продължа напред и да посрещна нови предизвикателства, да открия нови хоризонти…
— Вдигни това проклето нещо, Сами. Главата ми се пръска.
— Да, разбира се, извинявай — Девъро вдигна слушалката, поздрави този от отсрещната страна, изчака докато му отговорят и след това нададе истеричен писък, изпълнен с толкова неконтролируем ужас, че майка му се надигна от кушетката, блъсна се в облата масичка за кафе и рухна на пода.
Глава 6
— Сами! — изкрещя Аарон Пинкъс, обръщайки се ту към изпадналата в безсъзнание Елинор, ту към сина й, който, обзет от пристъп на паника, късаше от стените всички снимки, попаднали му под ръка и ги хвърляше на земята.
— Сам, вземи се в ръце!
— Плужек! — крещеше Девъро, — Нищожество, най-презряното същество на земята! Той няма право!
— Майка ти, Сами! Може да е мъртва!
— Здраве да е, тя няма да разбере — отвърна Девъро, хвърли се към стената зад бюрото и продължи да унищожава множеството снимки и изрезки от вестници. — Той е луд, луд!
— Не казах луда, Сам, казах мъртва — продължи Аарон, коленичи с усилие и хвана в двете си ръце треперещата глава на майката, надявайки се, че жестът му ще има ефект върху сина й. — Наистина би трябвало да проявиш известна загриженост.
— Загриженост ли? Той да не би да е проявявал някога загриженост към мен? Разбива ми живота, а след това стъпква парчетата в калта!
— Не казах той, Сам, а тя! Майка ти.
— Здрасти, майче. Зает съм.
Пинкъс извади от джоба си устройството за свръзка и постави пръст върху сигналния бутон. Започна да го натиска настойчиво. Шофьорът му, Пади Лафърти, щеше да схване спешното послание. Трябваше да го схване.
Схвана го. Няколко секунди по-късно се чу как Пади нахълтва през входа на източното крило и нарежда на братовчедката Кора с най-заповедническия си сержантски глас да се разкара от пътя му, иначе ще я даде в ръцете на шайка пияни пехотинци, търсещи развлечения от полов характер.
— Намерил си с какво да ме плашиш, ирландец смотан! След малко Сам Девъро беше вързан с чаршафи за стола зад бюрото с помощта на някогашния сержант Патрик Лафърти от Омаха Бийч, участник във Втората световна война. Беше го овързал, охлаждайки преди това страстите му под мивката. Девъро тръсна глава, премигна и се опита да придаде авторитетно звучене на гласа си.
— Нападнали са ме петима наркомани? — предположи.
— Не съвсем, Сами — каза Пади, поднасяйки чаша с вода към устните на адвоката.