— Мили Боже, а майка ти говореше, че всичко това били твои измишльотини! Убийци на игрища за голф, германци в птицеферми… араби в пустинята. А те били истински.
— Не ми се случваше често, но понякога прекалявах с мартинито.
— Това също ми го спомена… Значи Хоукинс е изровил досиетата на всички тези негодници и ги е накарал да капитулират пред исканията му?
— Колко ниско може да падне човек.
— Колко изобретателен може да бъде човек?
— Къде останаха моралните ти устои, Аарон?
— Не и в полза на негодниците, Сам.
— А какво ще кажеш за доказателствата, които видя по стените ми?
— Определено не одобрявам.
— Каква е позицията ти, тогава?
— Едното няма нищо общо с другото. Нямат връзка.
— Не и за мен.
Аарон Пинкъс си пое дълбоко дъх, замълча, после наведе глава.
— Всеки неразрешим проблем притежава адекватно решение в този или в краен случай на онзи свят.
— Предпочитам първия, ако нямаш нищо против, Аарон.
— Склонен съм да се съглася — кимна възрастният адвокат. — Ето защо ние, както ти неповторимо се изрази, ще „си размърдаме задниците и ще се отправим напред“. Засегнати са моите интереси, Сами. Би могло да се каже дори застрашени. Още повече, бих желал да обърна вниманието ти върху една тривиална истина в нашата професия… Адвокат, който защищава себе си, има за клиент глупак. Твоят генерал Хоукинс може да притежава изключителен военен мозък с всичките му там брилянтни ексцентризми, но ще те уверя съвсем скромно, че не е премервал силите си с Аарон Пинкъс.
Нагизденият с пера вожд на уопотамите Гърмяща глава изплю омачканата си пура и се върна в огромната шатра, където в добавка на обичайните индиански експонати, като разни фалшиви скалпове по стените, беше инсталирал водно легло и най-различно електронно оборудване, с което би се гордял Пентагонът, по-точно с което се беше гордял Пентагонът, преди да бъде откраднато. Въздишайки тежко едновременно от мъка и гняв, Гърмящата глава съблече внимателно страховитите си племенни одежди и ги пусна на мръсния под. Бръкна в торбичката от еленова кожа и извади оттам нова пура с неопределен произход и съмнително качество, пъхна я в устата си и започна да я предъвква. Отиде до водното легло, отпусна се върху люлеещата се повърхност и веднага загуби равновесие, падайки назад в момента, когато пластмасовият телефон в туниката му иззвъня. Звъненето продължаваше, а той се клатушкаше насам-натам, опитвайки се да укроти вълните под себе си. Накрая успя, като се хвърли напред и заби ботушите си със всичка сила в калта. Изпълнен с ярост грабна телефона и заговори рязко:
— Какво има? В момента провеждам племенно съвещание!
— Хайде стига, Вожде, единствените племенни съвещания тука стават, когато дечурлигата разлаят кучетата.
— Откъде да знам кой се обажда, синко.
— Не знаех, че някой друг има номера ти.
— Винаги бъди нащрек. Казвай какво има?
— Сещаш ли се за онези двамата англичани, които вчера дойдоха тук да разпитват за теб, дето им изиграхме „Тъпия индианец“?
— И те к’во?
— Върнали са се с още двама съдружници. Единият изглежда като избягал от клетка, а другият непрекъснато сумти.
— Сигурно са надушили нещо.
— Много се съмнявам.
— Нямам предвид подкрепленията, а онези — англичаните. Тоя ваш идиот — адвокат, Чарли Редуинг, сигурно им е издрънкал нещо.
— Хайде стига, Г. Г., той беше страхотен, като изключим това, че падна от коня. Нищичко не научиха за тебе, а онази издокараната, само го гледаше в бандажа.
— Препаска, синко, препаска. Може да е било заради коня.
— Може да е било заради препаската — предположи обаждащият се.
— Подкрепленията не са били извикани заради такива глупости като „препаски“ или „бандажи“, разбираш ли ме?
— Може би…
— Те не са надушили нищо, млади момко, някой друг е надушил нещо и затова са им подсигурили външни подкрепления. Къде се намират сега?
— На щанда за сувенири. Купуват какви ли не боклуци и са много любезни, даже и говедото. Трябва да ти кажа, че момичетата — извинявай, онези скуоу18 — са много щастливи. Току-що получихме нова стока от Тайван.
Гърмящата глава се намръщи, запали пурата си и каза:
— Изчакай малко така. Трябва да помисля — Шатрата се изпълни с кълбета дим, когато Ястреба накрая проговори: — Британците съвсем скоро ще открият името ми.
— Предполагам.
— Значи, хвани някой от нашите онеправдани братя да им каже, че шатрата ми се намира приблизително на двеста крачки на тичаща антилопа над северната морава, след мястото, където се любят бизоните, до великите дъбове, където орлите снасят скъпоценните си яйца. Това място е усамотено, за да мога да говоря с боговете на леса и да размишлявам. Запомни ли?