— Ти си сравнително нов в този град, Винсънт. Докато свариш да пратиш момчетата си, информацията ще е изтекла, седемдесетте милиарда моментално ще скочат на сто. При всеки опит да подтиснеш слуховете, сумата ще се качва и ще стигне деветстотин милиарда и пред тях крахът на банковото дело ще изглежда като дребно разплащане. По същото време, понеже в този смрадлива петиция явно има зрънце истина, Конгресът ще ни подведе под отговорност, затова че сме прикрили нещо с цел политическо облагодетелстване. Очакват ни не само глоби и затвор, но и лимузините ни ще вземат.
— Basta! — изрева Манджекавало и прехвърли слушалката на другото си не така онеправдано ухо. — Това е отвратително!
— Добре дошъл в реалния вашингтонски свят, Винсънт… Ти абсолютно ли си убеден, че няма нищо, нека го наречем „правдоподобно“, за всеки един от онези шестима идиоти от Върховният съд? Какво ще кажеш за онзи черничкия? Винаги ми се е виждал прекалено надут.
— И той се надува и ти се надуваш, но той е може би най-чистият и най-интелигентният.
— Не думай.
— А селянинът се нарежда непосредствено след него, ако случайно той е следващият в списъка ти като обект за размишление.
— Така беше, наистина — нищо лично, нали разбираш. И какво друго?
— Все още чакаме вести за онзи вожд Лудия гъз, който нарича себе си Гърмяща глава. Веднъж да го пипнем и няма да се чудим повече как да се измъкваме от цялата тази бъркотия.
— Ами? И как по принцип ще стане това?
— По принцип той като, как му викахте, ищец, трябва да се яви пред Върховния съд заедно с адвокатите си, за да присъства на съдебните прения. Такова е изискването.
— Разбира се, че ще го направи, но това с какво променя нещата?
— Представи си, че този голям вожд се прояви като пълен психар, крещящ, че цялата работа е само майтап? И че е изровил всичките тези исторически документи само за да направи едно радикално изявление. Какво ще кажеш, а?
— Великолепно, Винсънт! Но как можеш евентуално да го направиш?
— Ще се погрижа. Имам си някои илачи със специално предназначение. От рода на онези, дето не са съвсем одобрени от Комисията по храните и лекарствата.
— Страхотно! Какво чакаш?
— Трябва да открия тоя кучи син! Чакай малко, печена ябълко, пак ще ти се обадя. Звънят на другата линия.
Директорът на ЦРУ прекъсна връзката, натисна два бутона и отговори на второто повикване: — Да, к’во има?
— Съзнавам, че не трябва да ти се обаждам директно, но мисля, че това, което ще ти кажа, едва ли би искал да чуеш от друг освен мен.
— Кой е на телефона?
— Голдфарб.
— Хайми Урагана? Ш’ти кажа нещо, приятел, ти беше най-великият…
— Престани, глупако, сега се занимавам с друг бизнес.
— Да бе, да, ама спомняш ли си Суперкупата през седемдесет и трета, когато ти…
— Там бях, приятел, и много ясно, че си спомням. Въпреки всичко сега се получи ситуация, за която ти би трябвало да си осведомен, преди да предприемеш каквото и да било… Гърмящата глава се измъкна от мрежите ни.
— Какво?
— Говорих с всеки един член на скъпоценната ми групичка, чиято сметка ще ти бъде предоставена от някакъв загубен мотел във Вирджиния Бийч. Тяхното единодушно мнение може да ти се стори трудно за възприемане, но измежду всичко, което чух, това е най-свястното…
— Какви ми ги говориш?
— Този Гърмяща глава е най-общо казано, живото превъплъщение на Големия крак — предполагаемото митично чудовище, което кръстосва канадските гори и прилича много на човек.
— Какво?
— Другото обяснение е, че той е Йети, гнусният Снежен човек от Хималаите, прекосил континенти, за да дойде и да прокълне правителството на Съединените щати… Приятен ден.
Глава 7
Генерал Макензи Хоукинс, прегърбил рамене, облечен в износен дискретносив габардинен костюм, прекоси бостънското летище „Логън“, търсейки мъжка тоалетна. Намери една и връхлетя вътре с огромната си пътна чатна, остави я на пода и огледа външния си вид в дългото огледало, поставено по протежение на мивките, където двама униформени служители миеха ръцете си. „Не е зле — помисли си той, — като изключим цвета на перуката“. Беше мъ-ъ-ничко по-червена, отколкото трябваше и малко по-дълга на врата. Очилата с тънки метални рамки, обаче, бяха превъзходни; падаха върху носа и му придаваха вид на разсеян академик. Можеше да прилича на всичко друго, само не на военен — това бе същността на стратегията на Ястреба в този момент. Всички следи от миналото му трябваше да бъдат заличени; умниците в Бостън бяха доста, а той трябваше да се покрие за следващите дванадесетина часа, време, достатъчно, за да разузнае и проучи Сам Девъро в собственото му обкръжение.