— Оста’йхме прозорците малко отфорени, за да могат да дишат, нъл’знайш? — обясни Д-Две.
— Добра мисъл — каза Мак. — Женевската конвенция изисква хуманно отношение към военнопленниците… Къде, по дяволите, е Д-Едно?
— Точно тук, велики човече — отговори Деси-Едно и се показа иззад резервоара на Шевролета, броейки пачка пари.
— Тия амигос ще трябва да си намерят по-добра работа. Ако не беше заради твоя човек на снимката, изобщо не си струва да се занимава човек с тях.
— Ние не лишаваме пленниците от персонална собственост, която не би могла да ни навреди — каза твърдо Ястреба.
— Върни ги в портфейлите им.
— Хей, човече — възпротиви се Д-Едно, — к’во им е персоналното на мангизите? Купувам нещо от тебе, давам ти пари. Ти купуваш нещо от мене, даваш ми пари. Персонална собственост е нещо, което всеки си пази само за себе си, нъл’тъй? Никой не си задържа мангизите, значи не са персонални.
— Губим време, но това ще ви го кажа сега. Вие и двамата проявихте образцова инициативност, бих казал дори изключителна разсъдливост в битката. Вие сте чест за униформата и аз ще ви препоръчам за повишение.
— Тва е прекрасно!
— Шъ има ли пофече мангизи, а?
— Ще се върнем на това по-късно — първо обекта. Къде е целта?
— Оня кльощавия от снимката ли?
— Точно той, войнико.
— Той е фътре с една компания, при която, ако фляза, мама и моят сфещеник ще ме заплюят! — възкликна Д-Две и се прекръсти. — Мама миа!
— Лошо уиски ли, а, синко?
— Лошо entretenimiento29. Или както му фикате, отфратителност!
— Не мисля, че казваме такова нещо, момко. Искаш да кажеш, че е отблъскващо ли?
— Ами… само наполовина, другата половина не.
— Не те разбирам, ефрейтор.
— фсичко им фиси. И отгоре, и отдолу.
— Отгоре и …? Свещени орди на Чингис хан! Да не искаш да кажеш…
— Точно т’фа искам да кажа, фелики чофече! Намъкнах се фътре да открия грингото, дето не ти харесфа… тоя таман затфаряше телефона и след тофа тръгна към големия кръгъл дансинг, където ташгуфаха фсичките тези луди хора — des nudo30, сеньор!
— И?
— Той е редовен. Гледаше мадамите, а не мъжете.
— Исусе Христе! Ние трябва не само да заловим кучия син, трябва и да го спасим. Мърдайте, наемници!
Внезапно, като изневиделица, един малък зелен буик изскочи откъм редицата коли на паркинга и се закова със скърцащи спирачки на сантиметри от Ястреба и неговите адютанти. От него изскочи една крехка фигура с изпито лице и потъмнели от гняв очи.
— Не мисля, че ще стигнеш далеч — каза той.
— Кой си ти, дребосък такъв, да те вземат дяволите?
— Малък съм на ръст, но на положение не съвсем, ако си в състояние да различаваш тези два термина.
— Да натупам ли дребния гринго без да го наранявам, а, велики човече? — каза Д-Едно, пристъпвайки напред.
— Дошъл съм при теб с мир, а не с насилие — каза бързо шофьорът на буика. — Просто да побеседваме на цивилизована основа.
— Спри! — нареди Ястреба, възпирайки Д-Едно. — Повтарям, кой си ти и какво искаш?
— Казвам се Аарон Пинкъс.
— Ти ли си Пинкъс?
— Самият той, сър, и предполагам, че под тази доста глупаво изглеждаща перука вие сте самият генерал Макензи Хоукинс?
— Самият той, сър — отвърна Мак и драматично, с рязък жест свали лошо стоящата перука от главата си. Посивялата му коса, подстригана според изискванията в американската армия, щръкна на всички страни, широчината на раменете му всяваше заплаха. — Какво имаме да си казваме един на друг, сър?
— Доколкото преценявам, много, генерале. С ваше позволение, генерале, аз съм ваш противник и командваш противоположната страна в малката схватка, в която се намираме. Това приемливо ли е?
— Вижте какво ще ви кажа, командир Пинкъс. Мислех, че имам превъзходни адютанти, но вие ги обградихте по фланговете. Не го отричам.