— Да, сър. Вождът Гърмящата глава е изпратил за представител някакъв смелчага, който наскоро си бил взел държавния изпит. Той трябвало да се появи пред съдиите на закрито заседание. И да замести анонимния адвокат като временен такъв, в случай, че Декларацията не бъде приета… Но тя е била приета. Мнозинството от съдиите са я е уважили при условията на non nomen, amicus curiae.
— Значи ние не знаем кой, по дяволите, е изготвил това проклето нещо? — изкрещя Министърът на правосъдието, неспособен повече да задържи газовата атака.
— Жена ми и аз наричаме това „дънни изблици“ — изкикоти се тихо Вицепрезидентът към единствения си началник.
— Ние пък му казвахме „свирка от камбуза“ — отвърна Президентът, подсмихвайки се затворнически.
— За Бога! — изрева Министърът на правосъдието. — Не, не вие, сър, или пък онова хлапе там, отнася се за господин Бекуош.
— Казвам се… няма значение.
— Искате да кажете, че ние не знаем кой е написал този боклук, тази пикня, която е убедила петима съдии с бръмбари в главите да я приемат като закон и съвсем не случайно да разрушат националния ни център за отбрана!
— Вождът Гърмяща глава е уведомил Върховния съд, че след като изтече законният срок и след като решението бъде публикувано, а неговите хора обезщетени, той ще оповести кой стои зад молбата на племето.
— Това е добре — каза Министърът на правосъдието. — След това ние ще набутаме в резервата този кучи син заедно с червенокожите му приятели и ще изтрием цялото им проклето племе от картата.
— За да извършите това, вие ще трябва да изтриете цяла Омаха, щата Небраска.
Спешната среща в Залата за извънредни ситуации приключи. Около масата останаха само Президентът и Държавният секретар.
— Да му се не види, Уорън — започна Президентът, — поисках да останеш, защото понякога не мога да ги разбера тези хора.
— Е, те сто на сто не са учили в нашето училище, стари приятелю.
— Господи, повече от ясно е, че не са, но не това имах предвид. Те всички толкова се развълнуваха, крещяха, ядосваха се…
— Простолюдието е склонно към емоционални изблици. Знаеш, че нямат вродени задръжки. Помниш ли, когато жената на училищния директор се напи и започна да пее „Рейли с единия ташак“ в задната част на параклиса? Само стипендиантите се обърнаха да я гледат.
— Не беше точно така — каза сконфузено Президентът. — И аз се обърнах.
— Не, не мога да повярвам.
— Добре де, само надникнах. Струва ми се, че по това време аз си падах по нея.
— Тя ни беше замаяла главите на всички, кучката му с кучка. Затова и я изритаха.
— Предполагам, но нека да се върнем на срещата. Ти не смяташ, че от този индиански буламач ще излезе нещо, нали?
— Разбира се, че няма да излезе. Върховният съдия Рийбок ти върти старите си номера и иска да те вбеси, защото все още смята, че си виновен за отхвърлянето му като член на нашето Общество на благородните възпитаници.
— Кълна се, че не съм аз.
— Знам, че не си ти. Аз го направих. Неговите политически възгледи са напълно приемливи, но външността му никак не е представителна, а освен това носи отвратителни дрехи. Във вечерен костюм изглежда направо смешно.
— Но все пак, всички толкова много се ядосаха. Особено онзи, Манджа… Манджу… Манго, не знам там какво точно беше.
— Той се ядосва, защото е италианец. Кръвта вода не става.
— Сигурно, Уорън. Но той все пак ме безпокои. Уверен съм, че Винсънт е бил добър морски офицер, но може да е и заредено оръдие…
— Моля ви, господин Президент. Хайде да не сънуваме кошмари.
— Просто се опитвам да ги предотвратя, стари приятелю. Виж какво, Уорън, Винсънт се държи отвратително с много от хората от екипа ми. Бих искал от теб да го култивираш и да държиш непрекъснато връзка с него. Ако е необходимо, стани негов първи приятел.
— На Манджекавало?
— Службата го изисква от теб, Уорти.
— Но от това нищо няма да излезе!
— Сигурен съм в това, но помисли си за реакцията на световната общественост, когато караницата във Върховния съд излезе наяве. Ние сме нация на закона, а не на приумицата. Пред теб се открива възможността да контролираш задача от световна важност, приятелю мой.
Глава 3
Беше слънчев следобед в средата на лятото. Аарон Пинкъс, най-добрият адвокат в Бостън, щата Масачузетс, се измъкна от лимузината си в модерното предградие „Уестън“ и се усмихна на шофьора, който държеше вратата отворена.
— Казах на Шърли, че тази огромна кола е прекалено показна, Пади, но виждам, че тази глупава шапка с блестяща козирка на главата ти клони към греховна горделивост.