— Не и в добрия стар Юг, господин Пинкъс. А колкото до греховете, те са повече от свещите във фабрика за преработка на восък — каза масивният шофьор на средна възраст, чиято прошарена коса издаваше някогашната червена грива. — Между другото, вие говорите това от години, а не виждам никаква полза. Госпожа Пинкъс е много настойчива жена.
— Мозъкът на госпожа Пинкъс доста често прегаря, когато седи под каската във фризьорския салон, но… това изобщо не съм го казал.
— Разбира се, сър.
— Не знам точно колко ще се забавя, затова иди до края на пресечката и ме изчакай там, но да не се виждаш.
— И да поддържам връзка с вас чрез клаксона — довърши ирландецът ухилен и явно доволен от досетливостта си. — Ако видя колата на господин Девъро, ще ви свирна и вие ще се измъкнете през задния вход.
— Изглеждам ли достатъчно представителен за една гранддама, Пади?
— Само за момент, сър. Трябва да ви пооправя вратовръзката.
— Благодаря — отговори Пинкъс. Очите му се плъзнаха по импозантната сиво-синя къща във викториански стил с бели колони отпред и ослепителни первази на прозорците и фронтоните. Някъде вътре се намираше страховитата госпожа Дансинг Девъро Трета, майка на Самюъл Девъро, адвокат в кантората му, но и настояща загадка за работодателя си Аарон Пинкъс.
— Готово, сър — шофьорът отстъпи назад, огледа вратовръзката и кимна доволно. — Вие сте прекрасна гледка за всяка една дама.
— Ако обичаш, Пади, млъкни. Това не е сватосване, а част от едно мъчително разследване.
— Знам, шефе. На Сам от време на време му прещраква нещо в главата.
— Значи и ти си забелязал?
— Разбира се, та нали вие ме изпращахте поне дузина пъти да го вземам от летище „Логън“ тази година. Той наистина се държи малко странно понякога и изглежда като пиян. Той има неприятности, господин Пинкъс. На това момче нещо му тежи на душата.
— В тази твоя глава има блестящ ум, Пади, но нека да се опитаме да открием самия проблем.
— Късмет, сър. Аз ще се скрия, но когато ме чуете да свиря, веднага изчезвайте.
— Защо ли се чувствам като някой дърт кокалест еврейски Казанова, който няма да може да се покатери на дърво, та дори и ако по петите му се носи стадо разярени бизони?
Пинкъс в същия миг осъзна, че говори сам на себе си, защото шофьорът заобикаляше вече лимузината.
Аарон беше срещал Елинор Девъро само два пъти. Първият път беше, когато Самюъл постъпи на работа няколко седмици след като се беше дипломирал в Харвардския университет и тогава, както подозираше Аарон, беше дошла да види в какви условия ще протича всекидневната работа на сина й. Тя го направи така, все едно инспектираше удобствата в летен къмпинг. Вторият и последен път беше на партито за добре дошъл на Сам, което семейство Пинкъс бяха организирали по случай завръщането му от армията. Това парти беше доста странно, защото се проведе пет месеца след деня, в който лейтенант Девъро би трябвало да пристигне в Бостън като почтен цивилен. За тези пет месеца Аарон Пинкъс не знаеше нищо.
Цели пет месеца — замисли се Аарон, докато вървеше към вратата — почти половин година, за която Сам не искаше да разговаря и единственото, което можеше да се изкопчи от него беше, че става въпрос за някаква свръхсекретна правителствена операция. Е, добре — продължаваше да разсъждава Пинкъс — той не можеше да иска от лейтенант Девъро да нарушава клетвата си, но му беше любопитно да узнае нещо повече — и като приятел, но и като професионалист. Той имаше някоя и друга връзка във Вашингтон и ги беше използвал.
Аарон Пинкъс се беше обадил на Президента на САЩ по телефона в апартамента му, и беше обяснил на върховния глава каква загадка го измъчва.
— Ти смяташ, че е възможно да е участвал в някоя секретна операция, така ли, Аарон? — беше го попитал Президентът.
— Откровено казано, смятам, че човек като него въобще не е подходящ за подобни операции.
— Понякога са необходими точно такива хора. Нали знаеш, че порутената крепост е най-добрата крепост.
— Неудобно ми е да ви моля за подобна услуга. Знам колко сте зает…
— Fíe съм, да му се не види. Мама и аз тъкмо играем на карти. Знаеш, че тя доста често ме побеждава, но на мен не ми пука. Аз съм президент, а не тя, Пинки.
— Точно така. Мога ли да ви помоля да се направи една малка проверка по този случай. Заради мен…
— Разбира се, приятелю. Записах. Девъро. Д-е-в-ъ-р-о… Правилно ли е?
— Да, сър.
Двадесет минути по-късно Президентът му се беше обадил.
— Хопа-ла, Пинки. Струва ми се, че си нацелил.
— Какво по-точно, сър?