Излезе от стаята си. В салончето, залепили се на издадените към съседския двор прозорци, бяха жената и момчето на другия му брат Коста. Като ги видя, той се обърна да се върне, но Славейко викна подире му:
- Чичо, бързай да погледаш, чичо!
- Нищо не искам да гледам...
- Ела, ела, Андреа! - повика го и Женда, без да откъсва очи от онова, което с такова любопитство наблюдаваше вън.
Женда беше светлолика и цветуща, жена съвсем по вкуса на Коста, който я бе довел от ихтиманските села, при това беше и бременна в началните месеци. Макар по-млада от девера си, тя го наричаше направо по име, както по неизвестни причини всички наричаха Андреа.
- Какво има? - спря се недоволно той.
- Ела да видиш каква важна госпожа пристига у бай Радоеви! Само колко джамадани има! И слуга!.. И слугиня!..
- Аз я видях отблизо, чичо! Аз я показах на мама! Баба Тодорана разправя, че била мириканка!
- Не мириканка, а американка - поправи по навик детето Андреа и заинтригуван, защото ставаше дума за жена, пък и за първи път в препълнения с чужденци град идеше лице от такава народност, бързо приближи прозореца.
Долу, пред голямата порта на съседите им Задгорски, бяха спрели два файтона. Наоколо се трупаха дечурлига, жени, стари турци с броеници в ръце, чирачето от хаджи Данчовото кафене (изпратено сигурно да гледа, та после да разправя) и дори един циганин на магаре и друг, евреин, вехтошарин, с мръсно кожено калпаче и панер в ръце. Всички зяпаха прехласнати високата чужденка с късо карирано палто и малка спортна шапчица, която разговаряше с младия Задгорски (хубавецът Филип беше тикнал пръст в джебчето на своята нова синя жилетка, кимаше с глава и важничеше повече от всеки други път). Оглеждаха с удивление и големите кожени куфари; тях махленският хамалин сваляше внимателно от файтона под зоркото око на дребничкия секретар и на мис Далайла, която, ако не беше толкова грозна и суха, тълпата също би я взела за господарка.
- Сигурно е някоя графиня! - каза с копнеж Женда.
Откак в града дойдоха няколко титулувани дами и господа, на първо място председателката на английската санитарна мисия, виконтеса Стренгфорд, софиянци бяха наклонни да виждат във всеки пристигащ чужденец я лорд, я граф или друго някакво величие, за каквито цариградските вестници, получавани преди войната, често споменаваха.
- Върви им на съседите - додаде със завист Женда. - И само те ли са! Ами у чорбаджи Мано - в двете къщи; и у господин Трайкович... А пък у Госпожата е самата милостива леди!
- Да си ги търкат на главата! - рече злобно Андреа. - Виж го оня пуяк Филип какво се надува, като че не той на нея ще слугува, ами тя на него!..
- Их, и ти с твоите... Все такива! Че да бяхме си взели и ние бе Андреа! Ей вие с бати Климент ще се сместите в салончето, пък в стаята ще настаним...
- Ти тия ги разправяй на мъжа си! Мен не ми минават - рече той неприязнено и преди да тръгне, хвърли още един изпълнен с омраза поглед навън. - Ей ти го и бай Радой - зърна той стопанина на съседската къща. - И дядо хаджия, може ли без него! Остава още и Неда да излезе да им се кланя... тпу! Какво племе сме - те дошли на турчина да помагат, а ние: да се сместим, да ги поканим!.. Смести се! - викна. - Изритай мъжа си, пък сложи някой от тях да спи при тебе в леглото!
- Не те е срам - дръпна се тя. - Какъв човек, всичко наопаки!..
И Женда се залепи пак о стъклото, а Андреа ядосано тръгна назад към стаята си.
Какъв човек съм, мислеше си той. Наистина - объркан! Седя в къщи, разсъждавам, философствувам, с жените спорове водя... И чакам, разбира се, чакам наготово. А какво друго ми остава, освен да чакам, попита се внезапно, когато влезе и тресна вратата на стаята си. Какво друго мога да направя?.. Въпросът го запокити пак в предишния хаос. Той забрави чужденците - те само бяха прибавка, - забрави, че от седмици вече бездействува, тъй като училището бе разпръснато по разни бараки и къщурки, а и учениците все по-рядко идеха. Съзнанието, че стои и чака, че чака в безсилие и неизвестност, се бе превърнало в някаква страшна примка. Предпочитам да знам, каквото и да е, но да знам! Собственият му глас го стресна. Внезапно той съзря толкова жестокост в своите думи (Какво да знаеш, Андреа? В какво да се увериш? Дали ще сключат мир с Турция? Дали ще се оттеглят зад Дунава?), че той сграбчи с две ръце косата си и дълго остана сред задимената стая прав, прегърбен, с мъчително, страдалческо изражение на небръснатото от седмица лице, с един ням ужас в очите, които сякаш бяха видели отново, както след въстанието, хиляди и хиляди безкръстни гробове. По-добре да не мисля! По-добре да направя като другите и да не мисля... да не мисля! - повтаряше си той и все не помръдваше. Какво мога аз един? По-добре да не мисля...