И наистина, за миг като че ли всичко изчезна. Глуха, няма празнина завладя ума му, цялото му същество. Това беше толкова изненадващо и непознато, че Андреа се изплаши. Колко просто било и как ми е леко! Но веднага, сякаш разбудени от гласа му, терзанията го налетяха на цели орляци. Все тъй ли ще бъде? И докога? - припомняше си минали народни страдания, започвали и те с песни и свършвали с кръв и пепелища. Не мога повече... не искам... Задушавам се тук! Грабна феса си и се втурна надолу по дървената стълба.
На вратата се сблъска с Климент. Както винаги, докторът носеше със себе си миризма на карбол, просмукала се в мундира му.
- Какво ново? - сграбчи го веднага Андреа.
Климент сви уморено рамене.
- Още два обоза ранени.
И гласът му издаваше прекомерна умора. Но той се усмихна. Като мобилизиран лекар и за да не дразни ранените, заповядано му бе да носи турска офицерска униформа и той я носеше със странна смесица от насмешка и суета. В мундира той изглеждаше още по-строен, представителен. Топлият оливно зеленикав цвят на сукното отиваше на неговото светло, винаги избръснато лице, украсено с меки кестеняви мустаци. Сравнени, двамата бяха почти еднакви на ръст, Климент само три години по-възрастен от Андреа, с типичните за цялото семейство високи, малко полегнали назад чела, които придаваха поривист израз на лицата им, ала докато всяко движение у Андреа подсказваше енергичен характер, докторът видимо беше човек въздържан и принципен.
- И двата обоза са от Плевен - поясни той. - Забавили са се по пътя...
- Остави обозите им!
- А, щях да забравя! Англичани дойдоха...
- За войната те питам? За преговорите?
- Все същото.
- Все същото - повтори глухо Андреа, пусна го и понечи да излезе.
- Чакай!
- Какво?
- Ти пак ли при оная? - погледна го Климент остро, с неприкрит упрек и досада.
Бледите брадясали страни на Андреа станаха керемидени.
- То си е моя работа! - блъсна гневно ръката му той, пресече дворчето пред къщи и силно затръшна портата.
4
Ако на излизане от къщи Андреа не бе срещнал брат си, ако краткият отговор "все същото" не бе дошъл тъкмо кога отчаянието разкъсваше душата му, ако най-сетне Климент не бе споменал така предупредително "оная", тоест Мериам, една продажна жена от шантана на папа Жану (шантани наричаха хановете с червен фенер, които никнеха в тиловите градове като гъби), Андреа може би щеше да спази намерението си и сега нямаше да е при нея. Но всичко това се случи, обида и горчивина се примесиха в едно и като нямаше кому да ги изплаче, той самият не разбра как се озова в шантана на французина, как си поръча чаша мастика, а след втората и цяла стъкленица, не сети кога измина със стъкленицата в ръка мрачните коридори към задните стаи на жените и се вмъкна при оная, на която брат му дори не искаше да спомене името.
Сега той лежеше до Мериам уморен и заситен, обхванал с една ръка голия й гръб чак до гръдта, триеше брадясалата си страна в пълното й рамо и не бързаше да си отива.
- Хубаво... - каза тя - ах, много... - И галеше косата му.
- Много... - каза той.
Те помълчаха известно време, отпуснати, лениви.
- Пак мой Андреа иска пий?
- Остави... Не ща вече...
Те говореха по французки, но месеха и арабски и гръцки слова - езици, които Андреа бе понаучил при своето тригодишно скитане надолу из Близкия изток. Той само на турски не искаше да говори с нея и колчем тя подхванеше, веднага я прекъсваше.
- Или я чакай! - отметна се. - Я дай! Дай! - повтори той, подръпна разпуснатата й синкава коса и посочи с очи мастиката.
Мериам беше мелез, но еврейското в нея преобладаваше. Имаше нещо приглушено и тъжно във всяко нейно движение, в изражението й, в говора. Отде бе дошла тя? От вонящия лабиринт на софийското гето ли? Или папа Жану я бе докарал заедно с другите десетина жени от някое далечно пристанище? Андреа не знаеше. Не питаше. Война, това обясняваше за него всичко.
Тя сигурно беше негова връстница, но изглеждаше поне десет години по-възрастна. Лицето й, овално като яйце, се беше загубило под дебел слой помади и белила; веждите бяха сближени, нарисувани с чернило; чернило обкръжаваше и очите, малко изпъкнали и мътни; дълъг нос се спускаше над голяма месеста уста, от която сега беше избърсано червилото. Не, Мериам не беше хубава. Можеше да бъде наречена дори грозна - и такава я видя първия път Андреа. Но тялото й беше едро, с чиста кожа, гърдите й го караха да се забравя. През трите години на скитничество бе навикнал е подобни жени. А понякога я и съжаляваше...