Той отпи няколко глътки от мастиката и пак се отпусна на нара.
- Вода иска? - чу гласа й.
Не, не искаше вода! Гърлото и стомахът му горяха - нека изгорят... Той обходи с очи потъналата в мрак стая. Кои ли други са били днеска тук? Мислеше отпуснато, лениво, без ревност и дори без отвращение. Тия от железницата, то се знае... И от мисиите... А веднъж заварих тук италианския консул - дали не е идвал пак? Той поне има такава хубава жена... Или нашият уважаем съсед мосю Филип Задгорски?.. Споменът за младия съсед Задгорски, приятел на надошлите в града чужденци, даде нова насока на мислите му. Всъщност различаваме ли се ние двамата с него? - запита се стреснато Андреа. И Филип безделничи по цял ден, макар че си е купил диплом в Париж. И аз безделнича... без диплом! Колко пъти вече го виждам, като иде с приятелите си в шантана. При Сара ходи... И При циганката... Не съм питал Мериам навестява ли и нея?.. Не, не! Би било отвратително! Чудовищно ще е, изтръпна той, съзнал внезапно, че може би те двамата - тъй различни, тъй омразни един на друг - лежат с една и съща жена. Идеше му да скочи, да удари с юмрук напомаденото й грозно лице, ала неочаквано и пак тъй внезапно, както бе почнал безпричинният му гняв, той съзна, че всичко това е последствие на нещо случило се преди - дори преди самата война, - почувствува се безсилен, безпомощен, безполезен, отпусна се и отчаяно изпъшка. Омагьосан кръг! Какво друго мога да сторя? Да се върна в къщи? Защо да се връщам? Кому съм нужен там? На Климент? На Коста? На бащата? Всеки си знае работата, какво иска знае, от него какво се иска... А аз? Аз? Андреа Будинов, много науки започвал, сега учител в класно училище, което вече никой не посещава, член на несъществуващ революционен комитет... Скитал... Скитал... страдал... плакал... И ето къде съм! Ето какво съм!..
Той се насили да се засмее, но се видя като в огледало, жалък, пропаднал повече, отколкото искаше да вярва, сам се изплаши от себе си и гласът му беше глух, когато каза:
- Вчера бяха четири... Тая сутрин само две...
- Мериам не разбира - засмя се тя.
- За училището ти разправям...
Той гледаше към прозорчето, дето светлината бързо гаснеше в батистеното перденце.
- Кой ли си пуска децата в такива времена!
- Андреа... деца?
- Ти си глупачка - каза той раздразнен. Но си спомни, че в началото и тя както другите му искаше по две сребърни меджидии, а напоследък не приемаше от него пари. Това сега му се видя странно, смешно. Той се разнежи и силно я прегърна. Тя се отпусна на гърдите му, замряла и смутена от неочаквания му порив.
- Защо не искаш вече от мен пари?
Тя мълчеше. Той повдигна с пръст брадичката й и се взря в очите й.
- И пари, за пари казвам... Андреа - пари - Мериам! - подражаваше и той и повтаряше думата "пари" ту по французки, ту по арабски.
- Андреа хубав... Мериам много хубав Андреа обича... - каза тя най-сетне и щом видя, че устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка, грабна ръката му и почна да я целува.
- Е, е... стига с тия глупости!
- Не глупости...
- Ох - рече той. - Що ми трябваше да те закачам.
- Не, не! - все по-силно протестираше тя. - Мериам много хубав Андреа...
- Млъкни! - извика той. - Не ти ли омръзна да повтаряш на всички все едно и също!..
Тя занемя и той дори не се запита разбрала ли го беше или не. Ала внезапно - и това се случваше за първи път в живота му - някакъв копнеж го прониза, едно чувство, което не можеше да назове. Той си представи, че е с друга тук, някоя, която няма име, която го обича истински, и той нея - недокосвана, чиста, само негова... Само негова... Смешно, опомни се, за какво съм се загрижил! От мастиката ще е... Но той вече не можеше да лежи до Мериам. Допирът на горещото й тяло му стана неприятен.
Той се извърна, седна на нара и отново взе мастиката. Ето докъде ме доведе бъркотията в главата ми! Надигна стъкленицата и пи жадно. Пи отчаяно.
- Мастика иска вода? - изправи се на колене до него еврейката, загрижена, че пие наведнъж толкова много.
- Стига с твоята вода! - блъсна я той, а сам остана да седи, отпуснал ръце, с глава, от която бяха избягали всички мисли.
Тя пак се притисна в гърба му.
През ризата си той усещаше еластичната мекота на гърдите й, дъхът й пареше врата му, ала всичко това сега за него беше безразлично, дори противно. Той сам не знаеше защо седи така, какво чака, а седеше и чакаше - и чакаше тревожно, с ожидание, сякаш нещо непременно трябва да дойде, нещо, от което зависи целият му по-нататъшен живот... Напразно, нищо не дойде, не се повтори дори и копнежът отпреди.