Стреснаха го ръцете на Мериам - теглеха го назад. Той се освободи от тях; изправи се рязко; задири жилетката си, палтото.
Тя изплашено го гледаше. Тясното му лице бе съвсем побледняло от изпитата мастика. Той напразно се силеше да улучи ръкава на палтото си и това непохватно, пиянско движение заедно с вечно падащия над челото кичур, й се струваше толкова мило, едновременно момчешко и мъжествено, че тя продължаваше да седи на колене върху събралия се китеник, сякаш застанала за молитва пред един капризен идол, гледаше го покорена и покорна и не помръдваше.
- Вече отива? - прошепна тя, когато Андреа ядосано успя да навлече палтото.
Без да я погледне, той забърка в джобовете.
- На... Плащам си... - И хвърли до нея няколко гроша с желание да я унизи, а да унизи и себе си.
Тя пак не помръдна. Чак когато той отвори вратата и излезе в коридора, Мериам грабна дрехата си и се втурна подире му.
- Тъмно! - задърпа го тя.
- Остави ме...
- Заптие фенер иска...
- Остави ме, ти казвам, махай се!
- Чакай!.. Мой фенер вземи!
- И без фенер ще си намеря пътя. Но тя не го остави.
- Заптие... много заптие, Андреа!
- Шшшт! Млъквай!.. Искаш целия град да научи, че съм тука ли?
Като не се чуваше, той говореше по-високо и от нея. В дъното скръцна врата, жълта светлина лизна изправения шкаф, чорлава женска глава надникна. От стълбището към горния кат се чу фалцетът на папа Жану:
- Недоволен ли е господинът?..
Андреа се дръпна силно и се затича, кой знае защо, изплашен, че ще го видят тука.
- Не, не... Там изгоряла къща... Ох! - застигна го еврейката тъкмо когато той се мъчеше да отлости вратата към горялата, все още не срината част на сградата. - Там страшно - каза тя. - Върви...
Тя го поведе по тъмния коридор, като го държеше за ръка.
Минута по-късно Андреа се измъкна през задния вход на шантана. Тръгна между сиви зидове, по смрадливи боклуци, из запустели, плесенясали срутини на къщи, останки от палежи през миналогодишното въстание.
Тук беше вече съвсем тъмно, а краката му все повече натежаваха и устата се схващаше. Е, хубаво де, пия. А какво друго да правя, тежко пристъпяше той по хлъзгавия стръмен калдъръм. Вече и училище нямаме... в бараки са ни сврели. Аз ли да събирам учениците от домовете им? Хубава работа! Той се засмя. "Господин хаджи Теодосие, дойдох да взема дъщеричката ви, че нали такова... вас ви е страх да я пуснете сама"...
Насили се да се разсмее отново, ала неочаквано се спря, облегна гръб о единия зид и се замисли. Мътни, червеникави кръгове се въртяха в тъмнината, нещо блещукаше сред тях, очи го гледаха и той замахна с ръка да ги отпъди... Страх, разсъждаваше той. Страх ги е, Андреа, нали виждаш, всичко е настръхнало! Като тогава, кога бесеха него... И като след въстанието... (За въстанието той научи в Кайро и докато се върне, то бе потушено). Ами тебе не те ли е страх, признай, попита се предизвикателно, а после неочаквано мисълта му отскочи цели пет години назад... Ти забрави ли? Него беше ли го страх?.. При спомена за човека, който бе разтърсил и преобърнал живота му с примера на собствения си живот, той цял потръпна. Най-многото и мене да обесят... и толкова, каза си веднага и запристъпя тежко по калдъръма. И толкова, да, и само толкова... А какво друго? Нищо, нищо... само толкова... Аз съм луд! Пиян съм, напих се като свиня, осъзна се той и тъкмо тоя мигновен проблясък на разума му го ободри. Значи не съм толкова пиян, щом мисля, че съм... Но не успя да изрече в себе си последната дума, нозете му съвсем отказаха да го държат, той само свари да се облегне о зида, после тъпо и безчувствено се свлече на калдъръма. Не съм!.. Не съм! - настояваше някакъв глас в него. Дълъг резен сиво небе се мярна горе, между покривите... Звезди... И те се прекатуриха, срутиха се заедно с надвисналите стрехи върху му... Нещо се завъртя - и на другата страна... После той не знаеше вече къде е, какво е, но устните му продължаваха да тръпнат и само едно ниско продрано хъркане подсказваше отдалеч, че в тъмния сокак спи човек.
5
Когато казаха на Дяко, че Андреа не е в къщи, той махна ядосано с ръка. Наистина, дяволски късмет!
- Кога ще се върне?
- Ами ще се върне - отговори оня, който отвори вратата. Беше Коста, вторият брат на Андреа, разговорлив и любопитен двадесет и седем годишен мъж, черновежд, с кривнат нос и малки заострени мустачки. - Заприказвал се е... С приятели... Ами тъй де! Инак какво ще прави по това време, нали виждаш каква е тъмнина! - заговори той по навик веднага на "ти".