- Като идех към вас, сгреших къщата - подхвана той.
- Случва се - рече веднага Коста.
- Полъгах се по лицето й. Чукам... искам да кажа, дърпам звънеца им...
- А, ти за бай Радоевата къща ли! Вярно, тя прилича на нашата.
- По едно и също време сме ги строили; пък и на тях родът им е от Копривщица - поясни старият Слави и сега не само Женда и Славейко, но и майката внимателно се вслушаха в разговора.
- Та дърпам звънеца... Никой. Пък горе едни пеят, други свирят...
- То е за графинята! - не се сдържа Женда.
- Нали Климент ти каза. Не е графиня. Американска кореспондентка е! - разпалено я поправи Коста.
- Може да е всякаква, ама е графиня. Вие ако бяхте й видели само джамаданите...
- Не джамадани, а куфари! И когато Климент ти каже, че не е графиня, значи, че не е!
- Стига с вашата графиня! - скара се Слави. - Откак съм си дошъл, само туй се приказва... Я чакайте! - ослуша се той.
- Андреа ли? - трепна Дяко.
Майката стана и излезе в отвода. Другите продължаваха да се ослушват.
- Не е - каза тя, когато се върна в стаята и седна на столчето си. - Забави се. Дано не му се е случило нещо!..
- Ще му се случи... Знам аз какво му се е случило - избухна старият. - Продължавай - извърна се той рязко пак към госта. А големите му мустаци потръпваха от безсилен гняв.
Дяко се поколеба. Нещо има... Нещо става, но какво?..
- Ами... за къщата ми беше думата де - подхвана той пак. - По едно време чувам през зида гръмогласно: кой си!
- Бай Радой! - подсказа Коста.
- И току изведнъж два големи увиснали мустака през някаква дупка на зида...
- Той!.. Той! - развикаха се Женда и Славейко.
- Е какво?
- Ами... питам го аз, тоя де... А той, като че пари му искам... "Тука няма никакъв Андреа"! - вика. И тряс прозорчето.
- И тряс, а! - Коста се заливаше от смях. - Представяш ли си го, тате, на прозорчето. Нали на прозорчето? "Няма никакъв Андреа!" И тряс... Ха-ха-ха...
- Той, Коста си ги разправя само - предупреди сина си Слави. - Комшийски работи... Нищо няма.
- Нищо ли? Ти, тате, не го гледай какъв е приказлив. И той ни обича, колкото ние него...
- Стига, Коста!.. Всеки за себе си. Той сега човека графини посреща, Неда за французкия консул ще жени... А ти: един Андреа ще му развали настроението... Ехе, нависоко хвръкна той, остави го!
Той се сети, че сам е казал повече, отколкото трябва, пред чуждия човек, сети се и за най-малкия си син, който все още не се връщаше, погледна ядосано стенния часовник и стана.
- Твоя милост щом си решил да чакаш... чакай го. Ще те заведем при Климент; той и без това гори лампата до полунощ. Ние с Коста ще лягаме, че утре стока ще приемаме... Води го, сине, хайде, и да не се заплеснеш и ти там!
Те тръгнаха - напред с лампата Коста, след него Дяко, а подире им вървеше и пълничката, бременна Женда. Но тя не ги придружи до стаята на доктора, а свърна към издаденото салонче и жадно се вторачи в осветените странични прозорци на големия съседски салон.
Американската графиня се бе излегнала на едно от техните прочути виенски канапета. Беше с друга рокля, лилава, на дълги светли черти, преметнала бе крак връз крак и пушеше с дълго цигаре, съща кадъна... Прозорецът отрязваше наполовин разположилия се до нея мъж, ала Женда веднага реши, че е хубавецът Филип. И ръката на друг някакъв мъж се виждаше там - държеше чаша с вино и леко, ритмично я полюшваше...
Вторият страничен прозорец бе закрит с тюлено перде. На него се очертаваха силуети на мъж и на жена и Женда, която не за първи път ги наблюдаваше, знаеше, че са французкият консул и младата Неда Задгорска. Те си говореха нещо и вече само по това, как изтънчената дъщеря на съседа им държеше главата си изправена, малко източена напред, как стремително се навеждаше към важния консул, ставаше ясно колко дълго се е учила тя в чужбина.
- Ах, щастливци! - въздишаше Женда, като гледаше отдалеч ту сестрата, ту брата Задгорски, и с цялата си душа ги облажаваше и им завиждаше.
6
Консулът Леге и Неда се бяха отделили в предната част на препълнения с чуждестранни мебели салон, седяха един срещу друг и си говореха. Всичко край тях показваше широката ръка на Радой Задгорски и похвалното желание да се върви в крак с културния живот на европейските градове, дето Неда и Филип дълги години бяха учили и дето самият Радой, амбициозен търговец с големи проекти, неведнъж бе ходил. От потона висеше донесен от сина месингов полилей с модни кайзерови лампи. Неговите млечно - стъклени абажури хвърляха мека светлина по всички кътчета на салона. Край стената, до масивния дъбов бюфет с шлифовани стъкла, беше хармониумът на Неда. Баща й го купи, когато тя завърши пансиона във Виена; и сега нейният хармониум, като се изключи малкият спинет на маркиза Позитано, жената на италианския консул, за които спинет малцина знаеха, беше в града единственият инструмент от тоя вид. Върху лакираната поличка на хармониума между два посребрени свещника се жълтееше обрамчена дагеротипия. От нея гледаше с продълговатите си очи майката на Неда и Филип, починалата преди десетина години Зоя Задгорска. Точно под полилея и зад стола на консула се намираше еднокрака кръгла масичка, отрупана с албуми и изгледи от Париж и Виена. Все там, в кристална ваза, имаше и цветя, умело и с вкус подредени тая сутрин от Неда - едно занимание, на което тя се отдаваше с жар, както се отдаваше на всичко, което вълнуваше нейното развито чувство за красота и хармония.