- О, да, да... "Дейли Нюз", да!
- Каква илюзия! - каза разпалено Филип. - Най-долнопробна подигравка с фактите!
Когато говореше по французки, той обичаше да се изразява със силни, ефектни фрази.
- Разправяйте! Разправяйте!
По навик Маргарет гледаше към него с полупритворени очи и той се чувствуваше замаян от нейния обещаващ поглед, от изпитото вино, от тъй високопоставената компания, сред която му се струваше като да е осъществил мечтата на живота си.
Филип беше млад мъж, на годините на съседа Климент Будинов, с когото на времето бе учил в един и същи клас, много строен, много чист и взискателен към външността си, облечен тая вечер в яркоцветна жилетка и тъмен ултрамаринен жакет, обшит по кантовете с лилав ширит. Той седеше на канапето изправен, с издаден напред гръден кош и вдигнати високо, рамене. Това външно изражение на самоувереността му и на силно развитото му чувство за собствена значимост (наследено от Радой) мнозина недоброжелатели наричаха надутост и се глумяха с него. Неда обаче, която смяташе, че разбира брат си повече от всеки друг, защото бе силно привързана към него, беше уверена, че това е своего рода преображение на същата оная самота, каквато изпитваше и тя, преди да познава Леандър, а дори и след като го познаваше - едно мъчително чувство, че нещо между сегашния и предишния живот (живота в чужбина) се е скъсало; че го няма моста; че безвъзвратно е загубен пътят назад...
И наистина, откак се завърна от Париж, дето бе учил юриспруденция, Филип беше изживял безброй разочарования, които не само го огорчаваха, но и дълбоко го обиждаха, макар и не точно тъй, както си мислеше сестра му. Той добре знаеше, че в отечеството си ще срещне прости, груби нрави, но това не му попречи да бъде уверен, че някак си животът му ще тръгне както той си го желае. Кроеше да се обкръжи с неколцина от по-издигнатите люде, синове на богатски като неговото семейства, които също са вкусили от културата и са готови да жертвуват за нея време и усилия. Той, разбира се, не смяташе да остава завинаги в мръсната кална София, но блазнеше го амбицията да направи малко-много за своя град, за благоустрояването му, за хигиенизирането, мислеше да подтикне хората към нови инициативи - ресторанти, може би казина... Естествено, и за процъфтяването на индустрията и търговията си бе мечтал (широките пазари на империята богато разкриваха такива възможности!), при все че самият той нямаше и най-малкото желание да се захваща за преуспяващата търговия на баща си...
И всичко бе отишло на вятъра! Хората тук като че ли не искаха да разберат неговите идеи. Толкова по-зле за тях!.. Той и без това си имаше свой път, свои идеали... Едва ли не изведнъж, защото копнежът бе тлял в душата му, той съзна, че неговите стремления са съвсем различни. Да избяга веднъж завинаги от еснафския, от провинциалния живот, който му се струваше вече нетърпим и противен; да намери някак си пътя към примамливия свят на висшите кръгове, за който с такава жажда четеше във вестниците и романите... Нима му липсват амбиция, упорство, образование, пари? Престоят в София щеше да бъде един етап, трамплин за нагоре - да го забележат, да разберат способностите му... Нали така са постъпвали и други българи, стигнали до султански съветници и князе на Самос и Молдова, или високите имперски сановници Кръстович и Пенчович, на които услужливи роднини го бяха представили при престоя му в Цариград... Като тях Филип често се виждаше в някое от имперските посолства - в Париж, Виена, Петербург, - виждаше се как разиграва голямата политика. Красавици с искрящи диаманти, високопоставени, титулувани мъже се мяркаха в мечтите му... Да, да, осъществимо беше всичко, той силно го вярваше; и не само в дипломацията, не само за него! Та не заемат ли и досега тези и какви ли не други постове хитрите, умели цариградски гърци?
Уви, войната, тя забърка всичко. Безумците, простаците, с тяхното лудешко въстание, което струва толкова много на нашия народ... И царската политика - да заграби Протоците; пък и не само Протоците!.. А мисис Джаксън все още говори за някакво русофилство, мислеше той, измъчван от противоречията, сред които се бе озовал, и виждайки изход единствено в това, да се държи здраво и неотменно в надошлите чужденци - нещо, което за негово щастие отговаряше и на вкусовете, и на чувствата му.
- Вземете мен самия, баща ми, цялото ми семейство - започна той отчетливо, сякаш играеше на шах и предвиждаше хода на партньора си. - Ние русофилски ли сме настроени?
- Все пак вие сте изключение! - отвърна веднага и според правилата на играта Маргарет.
- Изключение? Може би да! Особено за нашия град... Но идете в Пловдив, госпожо - впрочем вие сте минали оттам, - идете в Копривщица, отдето е родът на баща ми... Вие ще срещнете не малко образовани хора, богати; тъй да се изразя, нотабилите на нашия народ - хора, учили в чуждестранни училища, били във Франция, в Англия, в Австрия...