- Искам да кажа... къде сте отседнали?
Странен гост, мислеше Климент. Иде по тъмно, не спира в хан... И къде ще върви, когато мостовете над рова са затворени?.. Той с все по-голямо любопитство го разглеждаше. Здрав, няма органически повреди, теглеше го по навик на своите лекарски везни. Тоя белег на бузата... от какво ли е? А, пръстите, треперят... Нерви? Трябва да е, прекарал някакво сътресение...
Гостът му подаде ръка за сбогуване.
- Тая вечер ми е тръгнало наопаки - рече той. - Напреди сбърках къщата... Сега пък тук... Прощавай, докторе, ако да беше за мен, нямаше да ви отнема толкова време.
Климент неволно задържа ръката му. Как? За другиго ли е тръгнал в такова време? И търси не лекаря, а Андреа?..
- Почакайте го още малко - предложи той.
Острите очи на Дяко озадачено се спряха на лицето му.
- Късно става, докторе. Път ме чака.
- Път? А!..
Вече не се съмняваше. Гостът сигурно беше от комитетските приятели на Андреа. Самият Климент не бе участвувал в комитета, защото се завърна от Русия едва в навечерието на войната, когато изплашените комитетски люде бяха прекъснали всяка връзка помежду си. Но Андреа не пропусна да го посвети в онова, което е могло да бъде... Могло! Да, ако бяха рискували всички - казваше той. Ала Климент само се усмихваше снизходително. Той не признаваше необмислените рискове. Като човек на науката, той се хващаше и беше готов, ако трябва, и да умре, но само за ясни и сигурни начинания.
Каза съчувствено:
- Защо не останете тук?
- Да преспя?
- Да, къде по това време. Тъкмо и с Андреа ще се видите.
Дяко се поколеба. И без това няма тескере; а и хрътките вън... Но продължителното чакане бе изпънало нервите му, той толкова пъти руга на ум и Андреа, и собствения си късмет, че сега всичко му се струваше вече по-друго, отколкото изглеждаше... Например тоя турски мундир на закачалката? Офицерски! Чий е, на доктора? А защо тоя доктор така внезапно го кара да остане? Или се е досетил нещо? Често пъти външността лъже, мислеше Дяко, като наблюдаваше умореното, умно лице на домакина. Не, не прилича той на Андреа, не е от същото тесто, при все, че му е брат!..
- Благодаря ви за поканата. Бързам.
Ала не помръдна от мястото си. В къщата се бе хлопнала вратата. После от стълбището се зачуха тежки, провлачени стъпки.
И гласът на стария Слави:
- ... Три часа, откак човекът те чака...
Някой промърмори нещо, изръмжа. Отново се чу гласът на стария:
- Не влизай такъв!..
Вратата скръцна, открехна се, а пак не се видя човек. Само сърдитият предупредителен глас на Слави дойде съвсем отблизо:
- Поне се понаплискай с вода!
- То си е моя работа - каза оня, ръмжащият глас; в същия миг вратата с трясък се отвори и в стаята нахълта Андреа.
Той гледаше Дяко и Дяко гледаше него.
Каза:
- Ти ли си, дето ме чакаш?
Дяко кимна, без да отговори.
- За какво съм ти притрябвал, а? - Андреа искаше да пристъпи към него, ала само се залюля и изкриви уста в усмивка. - Ти кой беше?
- Не ме ли помниш?
Климент повече не се сдържа:
- Негова милост е Дяко... От седемдесет и трета - Дяко!.. Чувай, я ела да се наплискаш със студена вода...
- Пусни ме! Ти какво пак се месиш... Отде ще ти го знам кой е...
Андреа запристъпя към вътрешността на стаята, сподирян от погледите на другите двама.
- Седемдесет и трета - мърмореше той, сбръчкал вежди. През мътилката в паметта му проблясваха светлини. Нещо си говореше полугласно, неразбрано. Чуваха се само отделни думи:
- ... като тогава... ще се свърши... Нека, нека!
Внезапно той се извърна. Очите му се втренчиха в госта.
- Ти... дето при бесилката... Дето... Дяко! - неочаквано изрева Андреа. От възбуждение гласът му пресекна. - Брате Дяко!
Той разпери ръце да го прегърне, но вълнението му беше така силно, че се повали до едното от леглата. Надигна се, седна и без да отмахне очи от госта, упорито заповтаря:
- Виждаш ли, а? Виждаш ли до какво дередже я докарахме?.. Виждаш ли...
- Виждам - мрачно го пресече Дяко. В гласа му имаше гневно презрение, когато каза:
- Не заслужавате нищо вие... Хората там умират за нас, а ти - виж се!
Андреа не отместваше от него очи, не помръдваше. Какво му говори? За кого?
- Тогава при бесилката... помниш ли... той погледна към нас... - подхвана пак предишната, упоритата мисъл.
- Мълчи! Той беше светец!.. Ако да беше той сега жив... Андреа, Андреа! Човек знаех, че имаме тук - верен, решителен... И то тъкмо кога освободителите ни имат най-много нужда от нас...
Дяко махна гневно с ръка.
- Добре, карай, както я разбираш... Чакай и ти наготово!