Той му обърна гръб и тръгна да излезе, когато неочаквано докторът затвори вратата и се изпречи на пътя му. Дяко неволно посегна към джоба си.
Климент каза:
- В тая къща не е само Андреа.
- Какво искаш?
- Руснаците ли те пращат?
- Теб какво те интересува?
- Аз не съм от тия, дето чакат наготово!
Острите очи на госта се стрелнаха към Андреа, клюмнал и жалък, и се прехвърлиха на окачения турски мундир.
- А това?
- Мундира?.. Ако не е той, отдавна да съм в Диарбекир. Изглежда само ти не знаеш, че съм учил в Русия!
Дяко трепна - в Русия? Та нали другият брат му се бе похвалил още щом влезе?
- Чувай, докторе, да те предупредя. За това, което ще се иска от тебе, не пращат в Диарбекир.
- Предполагам.
- Добре тогава.
И Дяко неволно погледна пак към Андреа. Но младежът седеше на леглото, провисил глава, косата му закриваше лицето; изглеждаше като да спи.
- Ето какво се иска - пристъпи Дяко към масата и Климент развълнувано седна до него.
Но Андреа не спеше. Гласовете на брат му и на Дяко едва досягаха вцепененото му от спирта съзнание и в него сега витаеше една-единствена мисъл: че е недостоен. Предишните лутания, терзанията, които го доведоха до това положение, бяха нищо в сравнение с озарилия го като светкавица ужас. Недостоен!.. Той се виждаше на дъното на бездната. Нямаше светлина наоколо. А високо нейде пак онова сиво небе, което се прекатури в сокака и го затисна със звездите си... Докато студеният есенен вятър не го разбуди и го прогони към къщи... Към къщи ли? Беше срещнал заптии... Онова куче, Амир! Да не бях се връщал! - изпъшка в себе си Андреа. Да бяха ме задържали в кауша, по-добре - а така! Но той се бе върнал; появилият се изневиделица комендантски адютант се разпореди да го пуснат, "защото е брат на хекимина от голямата болница". И сега Андреа се оглеждаше в очите на някогашния си комитетски другар и не само чуваше - разбираше докъде е стигнал... Всъщност никой не знае истината и защо съм в това положение, опита се да се оправдае пред съвестта си той. И си каза: аз съм като оная майка, дето задушила детето си от много прегръдки. Но съзнаваше, че и това не е напълно вярно, че има и нещо друго и то иде не от премногото любов, а от недостатъчното постоянство. И ето сега! Дяко беше търсил мене, а намери Климент. Като с учението! Аз чувствувам, знам, че съм повече от него, ала той стана лекар; на него хората разчитат, него уважават... Андреа неволно се заслуша в гласа на брат си:
- ... В четирите казарми са наблъскани седемнайсет табора - чу го той да говори размерено, точно, с енергия, която подсказваше колко е развълнуван. - Не, сведенията са верни. Само преди няколко дни за това стана дума между заместника на коменданта Джани бей и нашия главен лекар. С оглед на опасността от тиф, да... Седемнайсет табора, по петстотин души ги вземи средно - записа ли? - осем хиляди и петстотин...
Записвай, записвай, Дяко! Бъди уверен, всичко, каквото Климент ти каже, е сигурно, точно, какъвто е и той самият. Не като мен! Ей, и аз имах нещо да ти съобщя... нещо за топовете, но какво беше? Ах, главата ми е пробита каца... всичко изтича... И, по дяволите, защо се напих така? Как се напих?
- Източните укрепления на града са Чауш паша табия... Муси бейлер табия... Меджидие табия - продължаваше все тъй системно, енергично докторът и Дяко бързо записваше в малкото си бележниче, чертаеше, нанасяше цифри, въодушевен и радостен, че е попаднал на такъв човек, и то тъкмо когато бе смятал всичко за изгубено.
Това неприкривано доволство у госта най-силно унижаваше Андреа. Забрави ме съвсем! - мислеше с озлобление той. Не се ли случва човек да се напие? Искаше му се да знае някоя особено важна тайна за турската армия и да я тръсне направо в лицето на Дяко, а ето, че не можеше да си спомни и онова, което вече знаеше. То наистина не беше нито особено, нито важно, ала все му се изплъзваше...
Той опря длани, о царгата на леглото и се надигна. Нозете му тежаха, цялото му тяло се бе отпуснало. Да седна ли при тях, мислеше си с отчаяна упоритост. Не искат да ме знаят, хубаво, но аз ако седна? Не, за какво съм им! Да изляза. Ще се махна. Нека ме застреля онова краставо заптие! - сети се той как бяха викали по него на идване патрулите. Ето изход, какъвто ми подхожда! Но нали някой го отърва. Отде изникна пък той? Нали е адютант, какво дири по улиците? Заради брат ми го направи, дето им слугува в болницата!.. И докато си представяше с омраза искрящите очи на младия турчин, той си мислеше: там капитан Амир ме отърва, че съм брат на Климент, а тук пък Климент дава сведения на руския агент, защото е мой брат... Не, не защото е мой брат! Или не знам...