- Уверете се сам! - каза той, като му подаваше бинокъла си, при все че Барнаби също имаше бинокъл. - Стрелбите отблъснаха руската верига... Ето... преследват я... Много добре! Отлично, подполковник... - Грохотът на битката удави гласа му. Кой ще иде да ги поздрави? Барнаби? По-добре не той... - Капитан Текерей - посрещна Бейкър запъхтяния, плувнал в червенина млад офицер. - Още една задача за изпълнение.
- Заповядайте, сър.
- Побързайте при стрелците. За похвална храброст на баталиона произвеждам Хаджи Мехмед в полковник!.. Но да чуят всички.
- Разбирам.
Текерей се спусна надолу по върха. А в това време пристигна кривогледият адютант на Ислям бей. Искаше разрешение да се оттеглят към хан Беклеме. Бейкър отказа ядосан. Да се държат! Да измрат до един, но да не помръдват! Ала когато погледна към босняците, видя, че баталионът вече се изтегля към пътя.
- Върнете ги... Заповядвам да се върнат - развика се той. Някой го приближаваше отзад. Говореше на другите.
- Какво има? - извърна се Бейкър. Някакъв турчин.
- Полковник Мейтлън е ранен, паша ефенди.
- Къде е той, ще ида да го видя!..
- Безсмислено, сър! - Беше капитан Файф, помощникът на военния аташе в Цариград. Той се бе изкачил по пътеката след турчина. - Натоварихме го в колата на доктор Жил. Те тръгнаха. Аз също ще ги последвам, сър.
- Как, напускате ни, Файф?.. Файф, изоставяте ни? - развикаха се сънародниците му.
Барнаби каза:
- Разбира се... щом Мейтлън е ранен!
- Грешите, Фреди! С полковника само ще си правим компания. Но аз направо нямам работа вече тук, джентълмени! О, да! Позицията вече е несигурна. Всеки момент може да пробият.
- Охо! Добра прогноза.
- Има ли някой да допуска обратното?
- Напротив, Файф.
- О, вие искате да умрете геройски!.. Аз съм официално лице, джентълмени. Не мога да си позволя риска. Вие знаете заповедта, сър!
Бейкър кимна. Знаеше заповедта, дадена на Файф: да се пази от плен. При други обстоятелства генералът сам би казал - и не само на Файф - че е безумие повече да стоят тук. Ала сега чувствата му се бяха изострили. Плъховете първи напускат кораба, спомни си горестно той, докато се сбогуваше с помощника на военния аташе...
- Поздравете Мейтлън... Желаем му оздравяване и ако срещнете по пътя полковник Аликс, кажете му да пришпорва по-силно коня!
- Долу чака някакъв подофицер, изпратен от него.
- Чака? Ах, какви идиоти!.. Веднага да се качи... Веднага!.. Файф, вие тъкмо...
Някакъв вик, откъснал се от общия рев на сражението, го прекъсна.
- Пътят!.. Пътят...
- Пътят?..
- Пътят, сър! Щурмуват...
Той изтича към онова място на прикритието, отдето най-добре би могъл да наблюдава, и изведнъж видя... Отдолу, направо по шосето, с развято знаме настъпваше неприятелски баталион. В боен ред. Гъсто един до друг... Безумци!..
- Ураа... - ехтеше дефилето. Стотици пушки едновременно стреляха. Метяха напреде си.
Бейкър усети кръвта си как изведнъж удари към лицето.
- В хана!.. По-скоро, господа! Барнаби... Уортсън... Сайс...
- Да, сър!.. Да, сър!..
- Вкарайте одринския баталион в хана... От прозорците му да стрелят... Бързо!.. Бегом!..
Тримата се спуснаха. Увлякоха със себе си неколцина турци.
- Ислям бей да запречи с хората си... Тръбачите да свирят... Тревога... атака - разпореждаше и заповядваше едно след друго Бейкър на наобиколилите го турци.
- Резерва... резерва... да излезе напред резерва... Веднага... тичайте! Какво се тътрите!..
- Майор Ешреф! Поручик Муззафер!
- Аз, паша ефенди! Аз, паша ефенди!
- При оръдията... веднага... картеч! Стъпят ли на билото, свършено е с нас!
Но какво става там с ония идиоти, одринците. Защо бягат на другата страна? Спрете ги! - изкрещя Бейкър, щом разбра, че войниците от одринския баталион не бягат на обратната страна, а бягат. Барнаби и офицерите ревяха нещо подир тях, застигаха ги, биеха ги с бастуните си, с капиите на сабите... С револвери ги заплашват... Като пощурели животни, одринци се врязаха в резервния скопски баталион, който приближаваше, увлякоха две от ротите му... увлякоха прислугата на оръдията зад хана... Пак се чуваха гласовете им: "Аллах, аллах!" Но то бяха гласове на ужас.
И все пак нещо ставаше там ниско, край хана, защото неприятелската част се спря, залегна, зари се в снега край пътя. Елбасанците! Елбасанците бяха ударили във фланг!.. Смелчаци... Ето и от другата страна босняците на Ислям бей се придвижват, спускат се... Дива, страховита стрелба... И дим... дим... мъчителни минути. Величави минути, си казваше Бейкър и чувствуваше как целият се тресе от напрежение. Последно тържество преди края! О, моите храбри момчета!.. Та аз винаги съм вярвал в доблестта на тоя войник... в неговата смелост, упоритост... в готовността му да умре... Той се спря. Наистина ли е точно така? А тая война потвърждава ли го? И да оставим цялата война - този, моя случай!.. Докато гледаше и насърчаваше хората си, с един други ред от мисли той си казваше: а елбасанците турци ли са или са албанци? А тузленци турци ли са или босняци? И аз самият? - Барнаби, Мейтлън, Аликс, Текерей, Кямбъл, Файф, Уортсън, Сайс - и само тези ли! - ние турци ли сме или сме англичани?.. Кой тогава защищава тука Османската империя - истинските турци или ние, чужденците, доброволците, наемниците? Ето ги, гледаше той с отвращение разпиления одрински баталион, който офицерите завръщаха към хана. През бинокъла Бейкър виждаше как Фреди размахва дебелия си бастун и го стоваря по гърбовете на изплашените настръхнали войници, ругае и се подсмива, досущ някой звероукротител, който усмирява дивите животни с тояга, а те и се зъбят, и тичат с омраза пред тоягата... Не, и това не е изцяло вярно. И това е пак проява на общата разруха, мислеше той. Или... или... Но какво! Скопчани се опомниха... ето скопчани... Напредват!..