Ето ги, те сами влизат в хана под дъжд от куршуми, макар снарядите да рушат стените му... Смелчаци!.. Смелчаци!.. Нищо не е вярно, нищо не е вярно докрай, казваше си той, искаше да бъде хладнокръвен, а душата му ту се възземаше, ту се отчайваше.
Черен подофицер се изкачваше по пътечката зад прикритието, униформата му показваше, че е от Мехмедчиците, сиреч не е от неговите части. Беше подофицерът, изпратен от Аликс. Носеше писмо. Бейкър грабна писмото от ръката му и трескаво го зачете. Четеше... четеше и не вярваше... По дяволите!.. Той четеше как Аликс намерил Шакир и как командирът на армията дори не го изслушал; четеше и ругаеше с глас, и псуваше с всичките ония отвратителни и долни думи на ориента, които никак не подхождаха на неговото възпитание, но той продължаваше да ругае и да псува най-вулгарно, най-отвратително, защото чувствуваше, че ако мълчи, ще се задуши от ярост... След толкова молби и възможности... след толкова жертви... след като и снощи не замина... тая сутрин канонадата изведнъж подплашила Шакира. Сега бягал. Бягал посред бял ден. И руската арабаконашка армия, която, разбира се, видяла изтеглянето му, сега го преследвала по петите. О, тя неминуемо ще се яви в тила на ташкесенските позиции!.. Ето как спасяваме ние тях и как в паниката си те ще ни изоставят между двете неприятелски армии, мислеше отчаяно Бейкър, като гледаше със силния си бинокъл, но не на запад към армията на Гурко, която методично и стремително, крачка по крачка, заемаше позициите му, а на изток, към Камарлийската долина, дето силните увеличителни стъкла откриваха по пътя за Панагюрище гъстите маси на бягащите Шакирови войски... А ако дам заповед още веднага да побегнем и ние?.. Руската кавалерия ще ни последва... ще унищожи и нас... и тях... всичко, всичко... Не, единствената ни надежда е да издържим до мъглата, която ще ни скрие... до нощта... Той погледна часовника си. Три и половина. Към пет вече е сумрак... Час и половина! Час и половина само... По дяволите всички турци и тяхната доблест, и думата им, и храбростта им... Барнаби е прав - докато не ги подгонят... А ние?.. Ако не издържим?.. Да вървим и ние по дяволите тогава, казваше си той и гледаше, и се вслушваше с мрачно отчаяние в ужаса, който заплашваше да го погълне.
31
Заповедта да се отправи с най-голяма бързина към Горни Богров завари летящия отряд, в който бяха Климент и приятелите му, в селото Потоп. През целия ден те се бяха вслушвали в далечната оръдейна стрелба, която идеше откъм Ташкесен; говореха само за нея и бяха готови да тръгнат натам. Ала неочаквано, два часа преди да се смрачи, забуча и от обратната посока. Гърмежите бяха по-силни; приближаваха. През нощта хоризонтът на югозапад почервеня от заревото на пожарите. Горяха села. Рано сутринта долетя на кон Сергей Кареев (комуто съвсем не беше длъжност да събира подкрепления и санитарни части, но все го влечеше към Червения кръст). Той донесе страшното известие. Откъм София настъпвала огромната армия на Сюлейман. Малобройният отряд на генерал Веляминов, оставен да прикрива гърба на главните руски сили, бил притиснат и отстъпвал. При Горни Богров се водело отчаяно сражение. Заедно с двете стрелкови роти и ескадрона улани, които се намираха в селото, летящият отряд трябваше колкото може по-скоро да бъде на местосражението.