Стрелковите роти и уланите тръгнаха още на минутата. Но санитарният отряд се нуждаеше от коли, тъй като линейките останаха от другата страна на Балкана. Да се намерят такива коли, след като през селото бяха минали интендантите на толкова войскови части, не беше лесно дело. Селяните вече си криеха добитъка. Ала сега разпространилата се навред тревожна вест и далечните пожарища, които им подсказваха участта, що ги чака (ако братушките не спрат турчина), бяха разтворили пак сърцата на потопчани. Не се мина час, и пред разтурения превързочен пункт стояха вече десетина запрегнати каруци, а още и двойно повече млади мъже, доброволци да заминат със санитарния отряд.
В първата каруца се настани началникът на превързочния пункт доктор Григориевич (папата беше с другите два превързочни пункта в Негошево) и доктор Бубнов, възрастен, мълчалив човек, чийто син, прапоршчик, участвуваше в ташкесенското сражение, както и старшата сестра Кузмина. Във втората каруца Аркадий Иванич и фелдшерът Цамай се надпяваха с Варя, грозничка, весела сестра, за която Бакулин твърдеше, че ще се ожени след войната, без любов, просто за това, че хубаво пее. Климент и Ксения бяха в третата каруца, а тъй като до Ксения седна Нина Тимохина, корнетът Кареев завърза поводите на коня си в климията на каруцата и се настани при тях. В останалите каруци бяха другите двама фелдшери, санитарите и младите потопчани, неколцина въоръжени с турски пушки.
Скоро запрегнатите в дребни, мършави кончета коли излязоха от гърлото на дефилето, извиха по неравния път и заслизаха към Елешница. Напред, в далечината, горелите нощес села димяха. Все там на хоризонта от време на време просветваше, боботеше, и бучеше, като да се блъскаха огромни буреносни облаци. А небето беше равно сиво, неподвижно.
Като слушаше тези страшни звуци и гледаше траурните знамена на далечните пушеци, Климент си мислеше изтръпнал за ужасите на войната, но не за ужасите, които щеше да види след час, а за ония, които нямаше да види; те се бяха превърнали в пламъци и дим и в страдания, за тях нито щеше да се говори, нито да се пише някой ден. Кои ли са тези села? Долни Богров... Ново село... Кривина... Орманлий... Казичене, изреждаше той в ума си селищата, които знаеше, че са в нея посока, от другата страна на главния път за София.
А какво ли е сега в София... с нашите?.. с Андреа? Мисълта за Андреа най-силно го измъчваше. Сетеше ли се за него - че е в ръцете на турците или че никога няма да го види вече - той потреперваше цял, студена пот избиваше на челото му. Чувствуваше се виновен и престъпен. Трябваше още щом ни освободиха, да се върна! А сега той може би тегли за моето лекомислие... Какво лекомислие - безумие, безумие!.. И кой знае дали не останах тогава заради Ксенка... Това беше нова мисъл и той сам и се учуди.
Дори и тъй да е. Какво ми е виновна Ксения Михайловна? Аз съм си виновен, че се оставих да ме заплете и мен с нейното кокетство и с тия очи, и с огъня си... Ето пак! Виновна ли е тя, че е такава? И нима с мен не се държи точно тъй, както се държи с всички... Аз още от първия ден знаех вече за княза. А сега разбирам още, че в душата си тя не е такава, каквато се показва, че не е щастлива, че страда за нещо, което самата тя не съзнава какво е... А може би и знае... знае, щом и аз самият го знам.
Той изви глава. Загледа я незабелязано. Ксения бе разтворила хубавото си кожено палто, протягаше ръка към препускащия след каруцата кон, подвикваше му и се мъчеше да го примами. Беше весела, оживена. Говореше нещо на Сергей, викаше на санитарите в задната каруца... Ще рече човек, че е безгрижна, дори и сега, когато целият свят край нас се тресе... Не, не е такава всъщност. След оня разговор (когато князът му бе поискал да я придружи), о, да! - тъкмо нея вечер аз открих, че тя е друга... Че страда...
Тя беше пияна тогава и той й каза, че води лош живот, повърхностен и себичен, когато другите сестри са се отдали само на болните си, на дълга... И още много такива думи - в името на старото им приятелство, на Олег - думи, които сега, след като бяха минали планината, му изглеждаха и на самия него фарисейски... Тя го гледаше с помътнял от алкохола поглед и само от време на време казваше за мъжете: "Едни и същи сте всички!.. Вървете по дяволите!.." Ала щом той спомена за Олег, за ония години, тя се разплака, после изведнъж започна безспирно да говори. От нейните думи излизаше, че тя никога не бе обичана така, както би искала да бъде обичана. И сама не бе обичала така. Излизаше, че Ксения Михайловна е нещастна. Тя все търсеше нещо, което и при Олег, и при някой си Дима, и при Анатол Купецки, който излязъл цяла свиня, не беше намерила. "А князът е добър! Знам, той ме обича по своему, само се забавлява с мене, но той не ме залъгва като всички вас!" - рече ожесточено тя, когато пътуваха по снежната равнина към Скравена. Но студът може би беше избистрил донейде съзнанието й, тя може би разбра, че обижда и него, и хвана ръката му: "Не, ти не си като тях, гълъбче... и ти си добър. Ех, да бяха ония като тебе... Но ти си друг... пък аз... по дяволите аз! Какъвто ще да бъде, но само да го любя! Но де такъв? И сега война..."