Тежко му бе да си спомня как тя бе казала "ти си друг". Друг - сиреч, какъвто тя не може да обича; и на когото и занапред би се доверявала... О, ако да бе брат ми на мое място!.. Странно му се виждаше, че тъкмо тази мисъл - мисълта, че Ксения би могла да се влюби в човек като Андреа, му повдигна завесата през следващите дни. Той не знаеше кога бе почнало това. Може би с оня поглед, на драгунския бивак, когато тя и Сергей паднаха върху заледения сняг. Ала оттогава, два-три пъти вече, Климент с болка забелязваше каква промяна наставаше в Ксения, щом младият корнет се отбиеше в превързочния пункт. Тя никога не кокетираше с него; често се замисляше; гледаше продължително Нина; или пък изведнъж се оживяваше и беше пак предишната, но не лекомислена, а някак отчаяно предишната... Да, с интуицията на пренебрегнатия, с окото на лекаря Климент виждаше и разбираше всичко... А какво не й достига у мен, та тогава ме нарече "друг" и дори ме сравни с нейния добър княз, питаше се с болка Климент и сега; в същото време той се вслушваше напрегнато в оръдейните тътнежи, които на откритото изведнъж бяха станали двойно по-силни.
Когато наближиха селото Елешница, пътят им се затрудни. В началото, залисан в своите мисли, Климент бегло поглеждаше хората и колите, и добитъка, които срещаха и отминаваха. Но когато някакво дете, което баща му носеше на раменете си, силно изплака, той изведнъж видя какви са тези люде, разбра, просълзи се. Бегълци, които се спасяваха, нарамили бохчи и чували с покъщнина. Кой облечен, кой необлечен - по елеци, по сукмани, някои едва ли не боси, те вървяха, точеха се; отиваха и бягаха към планината. Страшна, злочеста картина! По всички лица имаше все едно и също изражение на ужас. Попитаха ли ги от кои села са, многоброен ли е неприятелят, какви части има, жените на мига се разплакваха и виеха противно. Мъжете крещяха някакви подробности... конница... топове... Други споменаваха убийства... други срамотии... И всички бързаха да отминат, сякаш все ги гонеха. Климент неволно си мислеше пак за домашните си. Ако почнат и там; ако са почнали вече, говореше си той, потиснат от предчувствия и мъка.
Малко след Елешница каруците застигнаха двете стрелкови роти. Тях пък ги застигна казашка полустотна. Виждаха се обозни коли, празни ракли, някакви мъже, насядали отстрани на пътя, върху снега. Местността беше все още вълниста, но вече се чуваха не само оръдията, а и пушечните залпове, дори отделните изстрели. Постепенно и все по-бързо, по-възбудено напрежението у Климент растеше. Той вече не мислеше за своите разочарования. Макар че се вмесваше понякога в разговора на приятелите си или се вслушваше в смеха на Ксения, или виждаше нейните големи, смутени очи, които предателски издаваха увлечението й, той не се измъчваше. Мислеше само за предстоящото сражение. Неведнъж бе чувал ранените да разправят какво е било и как е било. Сега сам се питаше какво ще бъде и как ще бъде; и дали наистина ще му се случи да вземе и той участие в истинска битка или ще ги установят някъде километър назад... Ще видим, ще видим. До четвърт час сме там. Изпитваше страх и срам от страха си; а изпитваше и трескаво любопитство. Светлото му лице, отслабнало през последните дни, пламтеше от скрития вътрешен огън на възбуждението, очите му блестяха. Най-вече бързаше да види битката и залисан, не мислеше какво ще стане, ако турците пробият.
Когато най-сетне изкачиха последната вълна на пътя и пред тях се ширна полесражението, в снежната равнина отвъд селото Климент видя две дълги тъмни вериги от войски. Те бяха залегнали една срещу друга. Руската верига, извила се по възвишенията отстрани и оттатък Горни Богров (селото оставаше зад нея и точно по средата на дъгата й), беше единична, тънка, с по няколко казашки стотни в двата фланга, и с един-единствен баталион резерви. И други конници се виждаха да се придвижват насам и натам. Оръдията бяха някъде прикрити. Климент не ги съзираше, макар че непрестанно чуваше техния грохот... Турската верига беше тройна, дълбока и плътна. Баталиони след баталиони я подсилваха; зад нея други, гъсти войскови маси маневрираха, разгръщаха се и се стремяха да обхванат руските флангове. Батареите им бяха разположени назад, в двата края и най-вече в центъра. В дъното на равнината, като някакви безплътни декори на тоя огромен театър, димяха развалините на Долни Богров.