Тези две вериги от хора, тънката и плътната, непрестанно, жестоко стреляха една в друга. Над тях се носеше лилав пушек. Снаряди прелитаха, пукаха се, засипваха веригите с шрапнелен дъжд, падаха сред маневриращите турски баталиони, сред заетото от руснаците село, избухваха, рушаха и подпалваха къщите.
Щом видя тази очаквана и все пак непозната страховита картина на боя, щом свърза гърмежите и трясъците с виковете на отделните войскови части, на войниците, които се надигаха, тичаха, насочили щиковете, мушкаха се, падаха, отстъпваха, нещо се преобърна, изпъна се като струна и раздвои цялото същество на Климент. Идеше му да побегне отвратен от човешкото безумие. В същото време, докато каруците ги носеха към разрушаваното от турската артилерия село, в кръвта му се разпалваше неизпитвана до тоя миг жестока и ледена мъст към вековните изтребители на народа му; някаква тъмна сила го влечеше да убива и като никога той беше готов да убива или да бъде убит.
Снарядите падаха надалеч и наблизо. След всеки взрив ниското училище потреперваше.
- Да се махаме... Лудост е... Ще се срине отгоре ни...
Кой вика? Та не е ли всичко лудост! Единственото, което Климент знаеше, беше, че носеха все нови и нови ранени. Пред очите му имаше разкъсани меса, разтрошени кости, кръв. А нямаха вече упойка и той режеше направо. Двама санитари притискаха оня до задушаване; той пак се гънеше безумно и ревеше, докато загуби свяст.
- Друг.
Като да нямаше сърце. Остана ли у мене наистина сърце... Такива страдания, боже мой, такъв ужас!.. Идеше му да хвърли всичко, да грабне и той някоя пушка... Трябваше да реже, да разпаря, да провира пръсти в раната. Противният касапски занаят на оня булдог Грин.
Помежду гърмежите на оръдията се чуваха гласове:
- Щабскапитан Шлегел...
- Не тук. Оттатък!
Друг фъфлеше:
- ... и тъй, щом подполковникът падна, аз му извиках: Ваше високоблагородие...
- Още трима... още трима - крещяха носачите. - Правете път... Ей, сестрички... Елате...
Колко часове все така? Няма ли край този ден!.. Хората бяха нахвърляни един до друг. И в съседната стая при Григориевич. И в коридора. И на двора, дето Аркадий с Варенка и Цамай посрещаха леко ранените, превързваха ги и ги връщаха пак на позицията... В коридора се мярна Бубнов. Викаше, ругаеше... Как, Нина! Не, сестра Кузмина... Сестра Кузмина изтича като момиченце навън.
- Умря - каза Ксения и го гледаше потърсена с големите си очи. Той не се замисли за кого говори. Някой умря. Като че ли искаха неговото съгласие за смъртта. Кимна.
- Да го изнесат... Или остави.
Нямаше кой да изнася. Само внасяха, внасяха. И без това всички ни ще избият. Защо не ни оставя? Да идем и ние там. Двадесет души - двадесет пушки. Стига съм съживявал. Искам да убивам; да убивам.
- Доктор Будинов... Клементий Славич!
Викаха го. Тъкмо шиеше раната.
- Сега свършвам.
Силен трясък заглуши думите. Училището се олюля. Изпълни се с прах. Мазилката започна пак да пада.
- Оживяхме и този път.
- Ксеничка, превързвай... Кой ме вика? - изправи се той.
Никой не го викаше вече.
- Давайте друг... Отместете този, свалете го!.. Ще живееш, братко... - Искаше да окуражава. Усмихваше се. А думите му бяха сухи. Такива сме ние мъжете. Добре, че са сестричките.
- Хайде по-скоро!
Сложиха друг. Беше ранен в лицето. Челюстта му. Плачеше, плачеше. А сълзите - само кръв.
Откъм прозорците извикаха:
- Пак ги отбиха!.. Отдръпнаха се!
- Слава богу! - кръстеха се.
- Дали ще дойде скоро помощ?
- Още снощи заминал куриер. Тая сутрин и друг отишъл.
- Ех, дано...
- А тия казаци какви бяха? Не са ли оттам?
- Не, те са на Черевин... Наши са... Наши са... Кавказци са...
- О, мамо... мамо... - извика внезапно някой откъм ъгъла на стаята.
Смълчаха се. Той продължи да стене.
Един каза:
- Дайте му да целуне иконата.
Размърдаха се.
- У кого е иконата?.. У кого е пресветата майчица?..
Не се обадиха. Не я намериха. Кой я крие само за себе си?
Пак внесоха ранени. С тях и един майор от тамбовския полк. Знаеха го. Заповтаряха името му, Златолински. Надигаха се да го видят.
- Ваше високородие... И вие?.. Тук, тук има местенце, ваше...
- За куршума няма чинове, юнаци. Ами тоя... Петюха! Кажи, че си ти, братле!..
- Съвсем аз, ваше високородие... Кракът нещо... кракът - Петюха се разхълца. - Ами вие, ако благоволите да ми кажете.