- Моята глупава работа, братле! Ей тука... и тука...
Прегърнала един от ранените, сестра Нина го повдигаше и му говореше нещо. Колко е анемична, а каква сила, мислеше Климент.
- Помогни й... какво зяпаш! - изрева той на носача, който също се беше загледал в нея.
А Ксения пращаше Ванка, санитаря, да донесе бинтове. Докато го чакаше, тя оправяше с окървавените си лепкави ръце сестринската кърпа и напразно се мъчеше да я завърже по-добре. Нещо ставаше на двора, викаха. През един от прозорците вятърът довея черен дим.
- Какво... Ще изгорим живи!..
- Пожар!.. Пожар!..
Занадигаха се. Заставаха. Непревързани. Ампутирани. Още дим нахлу, изпълни стаята и престана. Но неколцина крещяха:
- Ради бога... По-скоро... носачите... Изгоряхме!
- Млъквайте! Плевнята гори!..
Кои викаха? Кои молеха? Кои заповядваха? Всичко бе все едно.
При вратата пак се блъскаха.
- Не разбирате ли, няма място! Навън... навън ги слагайте.
- Вънкашният доктор каза вътре да ги носим...
- Внасяйте ги! - извика, без да ги погледне Климент. - Нина, виж... подготви и тях... Къде е сестра Кузмина?
- Доктор Бубнов я извика. Оперират Бугаевски.
- Бугаевски? Какъв е толкоз тоя Бугаевски, та всичките...
- Човек - каза Нина.
Той я погледна бързо, но тя вече срещаше носилките.
Ваня се провираше между тях.
- Тези са последните - каза той, като подаваше на Ксения три-четири пакета бинтове.
- Как последните? Толкова бинт носехме!..
- Нещо паднало, Ксения Михайловна... нещо станало... не знам...
- Чакайте!.. Мълчете!.. Мълчете! - развикаха се.
- Кой... Какво?
- Шшт!.. Слушайте!..
- Какво ще слушаме. Ония реват!
- Слушайте, слушайте, братя!
Неволно и Климент се заслуша. Пушки не се чуваха. Само оня равен, ужасен вой, сега по-силен от всеки други път, заглушил оръдейните гърмежи.
- Общо нападение.
Наизправяха се по прозорците. Оттам се виждаше центърът на дъгата.
- О!.. Погледнете... Това е вече решително... Господи, спаси и помилуй нас!..
- Защо мълчат нашите?.. Какво чакат?.. Защо не стрелят?.. Петдесет крачки... Стреляйте! Стреляйте!..
Страшно мълчание. Климент остави ранения, втурна се към прозореца. И Ксения. И раненият се надигна от масата... А с глух стон Нина Тимохина се бе хвърлила към една от носилките; трепереше цяла, говореше нещо задавено и трескаво разкопчаваше със слабите си ръце плувналия в кръв шинел на Сергей Кареев.
- Аллах!.. - бучеше и вън, и вътре. Никой не продумваше. Чакаха без дъх... Чакаха. Гъстата неприятелска вълна все наближаваше, наближаваше. Трийсет крачки. Двайсет крачки - ще разбие, ще помете. И изведнъж: залп!.. Като покосена, първата турска верига изпопада... Стотици... хиляди...
- Ураа!
Викаха там, а викаха и тук ранените.
- Гонят ги... Бягат... Ура!..
- Слава богу... Мушкайте, мушкайте... храбреци... Още... още...
Нещо изсвири. Изтрещя. В двора. Въздушната вълна ги отхвърли от прозореца. Климент, чак до Нина. Ксения в другия край. Нов гърмеж - по-далечен... по-близък... Нещо проби... изтрещя, оглуши ги; писъци, викове... Климент видя само как едната стена се отвори и покривът бавно се сриваше върху им. Ужасен, той се сети, че трябва да намери вратата... Къде е вратата?.. Ала тогава нещо го удари и той загуби съзнание.
Когато отвори очи, срещна го тъмнината. Луда мисъл го стрелка: умрял съм! Не е умрял, щом мисли и щом чува някакви гласове... Не, не предишните ревове; не и гърмежи. Песен чува. Наблизо сигурно маршируват войници. Наши. Удържахме, дочакахме, мислеше той и си припомняше онова страшно очакване преди решителния залп. А сега изглежда вече Гурко е дошъл и докато аз лежа, те може би вече ги гонят към София!..
Това като че ли за втори път го събуди. Той обърна глава. Огледа. Под някакъв навес. Върху сено. Два фенера светеха раздалечени един от други. Наоколо му войници. Спят, пъшкат, мълчат. И аз съм ранен; ранен съм, щом съм тук. Главата му беше замаяна. Чувствуваше болки. Дигна ръка да види има ли превръзка, но десницата му падна като пречупена. Опипа я с другата ръка. Превръзка. Шина. Това е работа на Григориевич, само той слага така глупаво шините... Но тогава наистина ръката ми е счупена, и то дясната! Искаше да си припомни какво се бе случило, ала щом в паметта му изплува таванът и как падна върху им, - той се потърси цял... А другите? Живи ли са те? Къде са? Ксения? Аркадий? Нина?.. Защо му се беше сторило, че в последния миг видя и Кареев там?.. Надигна се. Виеше му се свят - от раната над ухото ще е. Дано само не се инфектира. Как ли сам ще я превържа, мислеше той, докато вървеше в полумрака и прекрачваше ранените, а те, макар че не го виждаха кой е, молеха го да прегледа раните им и да се погрижи за тях. Сега, сега, братя, казваше той и продължаваше да търси своите.