При втория фенер имаше някакви мъже. Той не ги познаваше, но личеше, че бяха лекари. Попита за Бакулин.
- Ето там! Ето там! - посочиха му насреща, през големия тъмен двор, към къщата. - Там са операционните.
Макар неосветен, дворът също бе осеян с ранени. Те лежаха върху разхвърляната слама, върху оборски тор и суха шума. Говореха си. Стенеха. Гледаха нагоре към зимното звездно небе, което ги обгръщаше и ги плашеше.
Докато прекосяваше, той чу един глас да вика:
- Отговори, Прокопий: жив ли си, брате мой?
От далечния край друг отвърна:
- Все още съм жив, брате... жив съм...
Климент слушаше тези два гласа и мъка се събираше на гърлото му. Какви страдания за нас, какви страдания, мислеше той, като продължаваше да върви и внимаваше да не стъпи върху някого. И ако има с нещо да сме ги заслужили, то е пак страданието, нашето, вековното. Сега, след като бе отминало сражението, душата му отново се сцепляваше, мека и съзвучна, готова да разбира всекиго, да се прекланя пред мъката, да обещава и да изпълнява. Да се свърши веднъж само тая война, о, които оживеят, които са изстрадали, те ще знаят какво трябва да бъде занапред, говореше си Климент, когато минаваше край разбитата порта, дето светеше фенер. Неколцина конници бяха спрели там и питаха за сестрите на Червения кръст. Щеше да се обърне, да каже: тук е Червеният кръст, коя сестра дирите; ала начинът, по който конниците питаха за сестрите, не му хареса?
Той отмина. Чуваше:
- Има такива... Не, не ги познавам, ваше... Как казвате...?
Стигна къщата. Учуди се, че се е задържала незасегната. И такава голяма къща - не е турска; нашенска е... Долу имаше две стаички. Той надникна. И в едната, и в другата оперираха; не бяха неговите приятели. Но щом отвори горе пруста, той ги видя. Аркадий, Ксения, Григориевич, Кузмина. И още един, с обинтован гръден кош. Той се беше подпрял с лакти в операционната маса. А на масата лежеше Нина.
- Какво... какво с нея? - извика Климент, сякаш не вярваше, че с нея може да се случи нещо.
Те се извърнаха. Плачеха. Григориевич примигваше над пенснето си. Аркадий се тресеше от безгласни ридания.
- Оживяхме ние, Клементий... и ти оживя - шепнеше той, като го присрещна. - Но тя, тя...
- Къде...? Опитахте ли...
- Всичко...
Бяха я покрили до гърдите с шинел. Русата права коса бе отпусната назад. Устните издължени. Все още дишаше. Все още дишаше, но изглеждаше вече спокойна - с онова измамно, страшно спокойствие, което предхожда края.
Подпрелият се тежко с лакти о масата беше Сергей. Значи тогава наистина в училищната стая е бил той! В паметта на Климент възкръсна цялата сцена... там - тя до него... А сега тука той...
- Нина - повтаряше с разтреперан глас Сергей и я викаше. - Нина...
Тя не отговаряше. Очите й не се извръщаха... гледаше нанякъде... виждаха нещо... Нямаше я оная преграда, която възпираше и я делеше от света, а въпреки това на Климент пак му се струваше, че тя и сега не е при тях; че откак я знаеше, тя никога не е бивала с тях. Тази, която продължаваше да изпълнява дълга си, бе сестра Тимохина, а истинската Нина Тимохина бе угаснала още със своя Павел Петрович край Плевен.
Изведнъж тя се размърда, раздвижи устни... някого зовеше... към някого гледаше... скъпи... мили... Тя се изпъна силно, изстена, отпусна се й издъхна.
И за кого всъщност е болката, питаше се потресен Климент, като местеше поглед от затихналото й лице на Сергей, който беше притиснал чело в ръката й, и на Ксения, която плачеше в сянката, ниско навела глава. Ония, които заминават, оставят тука скръбта. Но тук остава и любовта. Не, нищо не вземат със себе си.
32
Трети път се срещаха с Андреа - и с какви рискове за него, - а Позитано все още не можеше да му даде и най-малката надежда. Ходи при Джани бей, при коменданта. Вчера отиде да моли и Сюлейман. Но главнокомандуващият бе заминал без паради. И изобщо след вчерашния ден едва ли биха слушали някаква молба. Вече всички знаеха за Горни Богров - разбити са, отстъпват. Непрестанно през града се точеха войски, същите ония дългоочаквани войски, които пристигнаха едва преди четири дни и сега бягаха към Пазарджик и към Кюстендил. А с тях бягаше и турското население. Нека бягат. Той никога не се бе съмнявал, че тъкмо така щяха да се развият събитията. Но какво ще стане с Неда? Единственото, до което можа да се добере, което съобщи на Андреа, беше, че е в комендантството. Не много утешително известие!
Когато предрешеният младеж напусна консулството, маркизът дълго остана в кабинета си, дето бяха разговаряли, до прозореца, който сега беше отворил, въпреки че влизаше студ. Той се вслушваше напрегнато в далечните оръдейни гърмежи и се мъчеше да отгатне докъде са стигнали руснаците. Като че ли някъде към Враждебна?.. Или може би по на юг? Сигурно ще прекъснат цариградския път... Трябва да го прекъснат! Той затвори прозореца и приближи картата, отскоро окачена на стената между неговия пожарникарски портрет и някаква гравюра, пак от онова време... Ето пътя... Старият Искър, Долни Богров - тук са се ударили те. А сега... е, сега руснаците сигурно са стигнали вече до Големия Искър... Да, там има мост, припомняше си той и разсъждаваше все по-увлечено за войната, макар неговите военни знания да се ограничаваха само до капитанството му в доброволната пожарна команда. Една колона трябва да се спусне на юг покрай реката... Прекъсва Стамбулското шосе, отрязва им пътя за отстъпление... Друга колона да удари към Биримирци... прекъсват и берковския път... и после щурм, говореше си той гласно, приближаваше се, отдалечаваше се от картата и пак кроеше ходове, които щяха да си останат в кабинета - а му беше приятно да си представя как би трябвало да стане всичко.