- Аз лично съм на ваша страна... Но, казах ви, правителството ни...
- Оставете правителството! - разпери ядосано ръце банкерът и дебелите му черни вежди мрачно се въсеха над едрия нос. Той приличаше на стар орел, попаднал в капана. - Стига с тези правителства! - продължаваше да вика той. - Господа, апелирам, обърнете се телеграфически към вашите посланици... Аз ще телеграфирам на великия везир!.. Говорих вече с леди Емили... няма достатъчно коли за болните си. Обеща да телеграфира и тя!
- Те просто няма да приемат тук телеграмите ни или няма да ги препратят - каза де Марикюр.
- О!.. О!.. Но вие самият се съгласихте, господин Леге, че трябва да се направи нещо? Мислете, господа... Де Марикюр! Фон Валдхарт, вие ми дължите... - Той не доизрече какво му дължи австрийският консул, погледна часовника си. - Два и десет!.. Два и десет, разбирате какво означава това два и десет?..
- Ставаше дума, че комендантството ще ни отпусне коли, запрегнати с добри коне.
- Престанете с вашите глупости, фон Валдхарт! За бога, какво могат да ме оправят вашите пет-шест коли, когато аз тук имам материали за стотици и стотици коли... И изобщо предупреждавам ви! Ще се оплача лично на граф Андраши... В такъв съдбоносен за мене момент... а вие какво? Какво ми помагате? Представяте ли си... А, ето иде и Позитано... Намери ли ви моят човек, маркизе?
- Никакъв човек не ме е намирал. Ида за... Но вие изглежда вече сте научили!
- Катастрофа, маркизе... Говорех на вашите колеги...
- Аз наричам това садизъм! - пресече го глухо Позитано и докато се ръкуваше бързешком и с тримата, възбудено и с омраза климаше с глава.
- О, да, приятелю, садизъм - повтори Леандър. Аз сам го видях. Изпитах го, продължи той в себе си; преди все с ума си го разбирах, а сега... Това не са човеци. Това са просто някакви животни.
Фон Валдхарт каза:
- Бедата е, че техните съображения са от военен характер. Ако складовете попаднат в руски ръце...
- Какво ме интересуват техните складове! - ядоса се още повече Хирш. - И най-сетне вие не разбирате ли, Валдхарт, че трябва да мислите за моите складове, не за техните!.. Съоръжения! Инструменти! Облекла! Траверси!.. Всичко, всичко!.. Защо загубих аз в тоя затънтен град два месеца от времето си, а? Да ги опазя от руснаците... Да водя преговори, да се позова на известни клаузи... на концесията... И сега? И сега? Самите турци да ги изгорят!.. Трябва ли да ви казвам, господа, на какво ще възлизат моите загуби...
- Не - каза Виторио.
- Наистина, не е нужно - каза и Леге. Всичките тези думи, интереси, сметки и клаузи му се струваха вече недостойни. Те оскверняваха смисъла на нещастието, трагедията на хората. Пак виждаше света разделен на две - тъмнина и светлина; и тъмнината заплашваше да погълне всичко, всичко.
- Човек трябва да има съвест! - каза той, като не гледаше към тях, а към онова кътче на кабинета, дето Сесил обичаше да седи и да разглежда някоя книга.
- Леандър... приятелю...
- Да, Виторио, знам, че ти най-добре ме разбираш... В такъв един момент... Да напуснем... Ние да се спасим, да избягаме... когато във всяка къща тук има деца... хора има, хора... като нас, човеци. Не, не мога! - стана той прав. - Съвестта ми казва: стига! Кому е нужно да умират хиляди... Не. Аз не мога да напусна града... Оставам.
Отчаяно мълчание изпрати думите му. Остава... Някъде зад стената се чу припреният глас на мадам Франсоаз. И сухият глас на мадмоазел Д'Аржантон. Те и не подозираха за какво говорят тук.
Побледнял, де Марикюр каза:
- Ако имаше някакъв смисъл, да останем всички. Но така...
- О... да! Как не се сетих по-рано! - извика просълзеният Позитано. - Но щом ние наистина решим да останем... Не, не... Един момент, Валдхарт... Но ние тогава ще спасим града... Знам вече как! Като им го кажем...
- На кого?
- На маршалите и на генералите им, бароне!.. Но преди това на всички кореспонденти, да! Представете си само... отиваме при коменданта и заявяваме... Не, не, и ние писмено, като него... "Ние, консулите на французката република, на австро-унгарската империя, на италианското кралство, в знак на протест срещу вашето нечовешко намерение..."
- Но те ще ни подпалят, без да им мигне окото!..
- Нека посмеят, нека посмеят, фон Валдхарт!.. Заявяваме... че оставаме в града, в консулствата си заедно със семействата си и с целия си персонал... със санитарните мисии, които досега са лекували вашите ранени... със сънародниците си, които са строили вашите железници... Да? Фон Валдхарт? Де Марикюр? Сега е ясно, нали?.. И ще подчертаем, че кореспондентите са известени... и че нека ги спре след това да пишат... нека предизвика целия свят.