- А ако все пак подпалят града? - каза колебливо и изплашено фон Валдхарт.
Позитано сви презрително устни.
- Ако беше само комендантът и Джани бей... Но зад тях има други, фон Валдхарт... Вие знаете кои... Те разбират добре какво би произлязло, ако тъкмо тогава подпалят града. Ще отменят заповедта, бъдете сигурни, ще я отменят!..
Де Марикюр също се колебаеше. Но щом срещна решителния поглед на Леге, той изведнъж се окуражи, кимна и рече бързо:
- Е, тогава... Времето тече!
Те написаха протеста. Тримата консули сложиха подписите си и тръгнаха да го носят на коменданта. Банкерът и Леге ги изпратиха пред консулството. Докато се качваха на един от файтоните, фон Валдхарт каза официално, сякаш за последен път искаше да се гарантира:
- Не забравяйте, господин барон! Подписах заради вас!..
- Ще се оправяме във Виена.
И той окуражително му махна с ръка.
- Леандър, ако се забавим, прати да кажат на Джузепина - извика Позитано.
Леге кимна. Те постояха известно време и гледаха мълчаливи как файтонът си пробива път през гъстата тълпа на изселниците турци, които още от сутринта се точеха през площада.
Хирш рече:
- Ще вървя и аз... Часът минава два и половина. Отивам да наредя... поне инструментите да натоварят... Човек трябва да е готов за всяка евентуалност... Да се надяваме, драги ми господин Леге!.. Довиждане и благодаря!
Леге пое механично ръката му; не забеляза кога той се качи на файтона си, кога замина. Виждаше само подивялата от страх тълпа и се вслушваше в далечните оръдейни гърмежи. Насреща пред болницата се мярна познато, сплескано, намусено лице... Всичко това не го засягаше; или не го засягаше видимо. Ей тука, на същото място стоях тогава, мислеше той, погълнат пак от своята болка. И тогава я донесоха. Миличка моя, говореше й в душата си той, ти преди мен изпита... Целият тоя живот тук е само страдание и ужас... Горките... горките дечица...
33
Наближаваше да се свечери, а Филип все стоеше край стобора на конака, криеше се от пазачите, които отдавна го гледаха подозрително, вслушваше се в топовните гърмежи. Вятърът ги носеше отчетливи и силни. Понякога му се струваше, че приближават. Той неволно се извръщаше, поглеждаше към пътя. Нижеха се безкрайни върволици претоварени с покъщнина коли, отрупани с кадъни, с деца и слуги. Някои плачеха. Други се бяха примирили. Това отчаяно бягство на местните турци повече от топовните гърмежи говореше какво приближава.
И Сен Клер щеше да избяга. Насреща, пред входа на мютесарифството, го чакаше файтонът му, натоварен с куфари и окичен с английски знаменца. А Филип го чакаше пред външния вход. По-тягостно, по-унизително не беше никога чакал. Преди час и половина дойдоха консулите, влязоха в конака, предводителствувани от Позитано, постояха кратко, излязоха. Макар че скри в яката лицето си, когато файтонът им изтрополя край него, Филип забеляза, че говореха възбудено. За какво бяха дошли? За какво се поздравяваха един друг? Остават ли в града или ще бягат и те?.. Би побягнал и Филип - когато има човек злато, светът е открит... Но не, не. Забърка се, усложни се всичко. Мъчително и страшно той чувствуваше вината си. Последната му надежда беше пак в тоя Сен Клер, който така безскрупулно го измами. Аз съм причината за тяхното арестуване, припомняше си той трескаво разговора, който водиха, докато излизаха из гетото... От омраза към оня го направих, не за някаква полза. А те кой знае какво я мъчат и се гаврят с нея - въпреки уверенията на Сен Клер... Защо всичко, защо? Оня си е на свобода... Чака руснаците... Ще ме издаде... Не, няма доказателства! О, казваше си понякога Филип, защо са му доказателства на такъв; та той вече стреля срещу мен... Тогава да бягам!.. Да бягам, когато сестра ми и баща ми са в затвора, когато аз съм виновен... Той бе отслабнал, изнервил се. По цели нощи не спеше. Напразно диреше някакво оправдание в душата си; напразно играеше пред Сен Клер ролята на измамен... на обиден... Сега беше дошъл да моли.
Той стоеше, зъзнеше, трепереше цял. Приближават - наистина, приближават тези гърмежи! Какво ще стане, когато сражението се пренесе тук, в града? Къде ще се крием от снарядите? Добре, че нашата къща е в западната част... И все пак... ако стане нужда да се приюти някъде човек, дали да взема със себе си всичкото злато? Ще тежи. Ще направи някому впечатление... Най-добре половината да заровя в двора. И тапиите, ще ги сложа в едно тенеке, ще го запуша хубаво... Тези тапии, крепостни актове, закупени на безценица от бягащите турци, го правеха собственик на просторни земи - чифлик в Биримирци, двайсетина дворни места и къщи в мюсюлманските махали на града. Защо му бяха, дори не се замисляше. Въпреки страха, в който живееха, някаква луда алчност беше обхванала софиянци. Да купуват, да купуват!.. За сто лири - дворно място заедно с къщата; за двеста-триста лири - чифлик... Братовчедите му Манолаки и Тодораки и оцелелите зетьове на чорбаджи Мано си бяха разделили Куру-баглар; старият хаджи Теодосие бе докопал нивите към Бали ефенди. Чу се дори, че някой си бакалин закупил имотите на Кючюк Азис паша в Имарет махала; и в града започнаха да го наричат Пешо Имаретски...