Да, всички тези закупени на безценица имоти един ден щяха да струват много пари; щяха да удвоят и утроят богатството на баща му... Понякога Филип си казваше - и това бяха най-долните мисли на душата му: ако се случи нещо с Неда, аз ще наследя всичко... Но колкото и да беше примамлива, тази мисъл го потърсваше, отвращаваше го от самия него и той бързаше да я прогони. Засрамен, отчаян, в такива мигове той си припомняше сестра си... нейните бистри очи, възвишените й мисли... Сълзи бликаха по страните му. Аз съм подлец, аз я тикнах в ръцете на тия зверове, на тоя... на тоя... Не намираше думи за човека, с когото винаги се беше гордял... Не се ли беше гордял винаги и с нея - че не е като другите жени в града, че е умна, възпитана, че има вкус... Гордял се бе до деня, когато разкри за оня негодник. Оттогава я мразеше. Но сега и гордостта, и омразата му се бяха стопили в ужаса за нея и той страдаше, както никога до днес.
Погледна часовника си. Четири и половина. От един и половина стои тук. Преди това ходи в клуба им... в мисиите... Докато го намери. Ако трябва, ще стоя до полунощ, до сутринта... Не, не слава богу!.. Излиза най-сетне!.. Излиза... в кожух... Кой е с него?.. Оня Лоуел... Качват се.
Филип цял настръхна. Още миг и ще се реши всичко. Трябва да се реши! Файтонът тръгна, изви към изхода. Приближаваше. Сен Клер и Лоуел седяха един до друг. Не разговарят... Филип виждаше него... Интелигентното му, безстрастно лице... Омразното лице с черните неподвижни очи.
- Господин Сен Клер!.. Господин майор! - присрещна той файтона.
Сен Клер се извърна. С нищо не показа изненадан ли е или е очаквал да го види.
- Наредих на Амир бей да я пусне! - каза той.
- А баща ми... баща ми! - викаше Филип, като тичаше заедно с файтона.
- Наредено е на Амир бей - повтори майорът.
Филип изтича още няколко крачки. Не знаеше вече какво да пита. Нямаше какво да пита. Файтонът го отмина. Той се спря задъхан. Наредено е на Амир бей... Все пак, въпреки всичко, Сен Клер си оставаше джентълмен. А те? Те?.. Трябва да намеря Амир! И къде може да бъде той? Щом му е наредено, отишъл е в комендантството.
Без да се забави нито минутка, той се впусна да тича към Черната джамия. Тичаше, спираше се задъхан, прималял от умора, пак тичаше, като избикаляше улиците, дето се виждаха турци. Той прекоси опустялата Алигина махала и наближаваше площада пред тъмницата, когато оттам между дуварите се появи втори файтон, странно окичен със знаменца, тоя път американски. Куцият Сали седеше на капрата и плющеше с камшика. Филип веднага забави крачките си, оправи връзката, палтото. Мислеше: безумна е, че се движи в такова време из града! Или може би е с Амир? Дано е с него - ако е с него, тогава всичко би станало лесно... Не беше турчинът. Чарли беше, секретарят й. Той седеше до нея и държеше между коленете си къса пушка. Маргарет беше вдигнала яката на коженото си палто, плетена шапка закриваше изцяло косата й.
- О, Филип! - извика тя възбудено, щом той поздрави. - Спрете! Спрете! - Тези думи бяха за файтонджията, но Сали не разбра, че говорят на него. Чарли побърза да го мушне с цевта на пушката и му направи знак да спре.
- Тъкмо за вас мислех, Филип! Щях да ви търся! - извика тя, като му сочеше насрещното място да седне.
Той я гледаше задъхан. Да й каже ли, че бърза; че въпросът е за живота на сестра му и баща му. Нищо не казваше. Само я гледаше.
- Качете се! - настоя тя. - С този файтонджия не можем да се разберем... Трябва веднага да намерим капитан Амир.
- И аз него търся!
- Е, тогава по-скоро!..
- Той... В комендантството може да е...
- Там ни казаха, че е отишъл у дома си. Знаете ли къде живее?
- Горе-долу. Махалата знам.
Той седна до нея. Изпитваше някакво задоволство, дето тя не бе ходила в къщата му, жалко удовлетворение, след като го бе водила неведнъж в квартирата си, сиреч в неговата собствена къща.
- Ти знаеш ли къде живее Амир бей - извика той на Сали.
- Ама те къщата му ли търсят? Че как няма да я знам - каза от капрата файтонджията.
Но като никога, и нему не беше до приказки; той изплющя с камшика и файтонът заподскача по неравните снежни улици.