Потънал в своите грижи и страхове, през последните дни Филип рядко виждаше кореспондентката. Сега я гледаше отблизо. Едрите черти на лицето й се бяха изострили. Голямата уста беше стисната. В сивосинкавите очи имаше някакво неспокойство. Колко се е променила, мислеше той, като я сравняваше с оная весела, примамлива Маргарет Джаксън, която преди по-малко от два месеца бе срещнал за първи път и също така отблизо беше изучавал. Всичко се е променило - тя, аз... целият град... Нещо наближаваше; не просто война между две държави, решително сражение на две армии - едните си отиват, другите идат... Не, не, рушеше се из основи всичко. Но тя? Защо все още е тук? Какво я кара да се излага? Какво я задържа?.. Амир?.. Амир е тръгнала да търси... Тя него, не той нея! Съзнанието, че тя обича оня не от каприз, а с любов, каквато той си бе мечтал за себе си, го изпълваше с удивление и горест.
- Чухте ли, че са искали да опожарят града? - каза тя, когато файтонът затрополи надолу към чаршиите.
Той стреснато се извърна.
- Нашият град?..
- Отменило се е - успокои го тя. - Консулите са ходили.
- Значи затова е било!..
Тя разправи какво бе научила от кореспондента на "Фигаро", с когото преди малко се разделила. Консулите поставили ултиматум на маршала. Той не искал да чува.
- За ваше щастие, там били сър Лайонел и майор Сен Клер. Говорило се за хуманност... за политичност... Особено за политичност! - прибави Маргарет и студено се засмя.
- Вие сигурна ли сте, че се е отменило?
- Да, да! Знам. И английската болница остава! - Той чувствуваше, че тя не мисли за това, което говори.
Каза:
- Маргарет, имам една голяма молба към вас!
- Моля?
- Казвам, молба... Моята сестра и баща ми... Вие знаете! - Гласът му се разтрепера. Той се просълзи.
Тя хвана ръката му. Стисна я и я задържа в своята.
- Какво мога да направя? Прочее, аз говорих още тогава със сър Лайонел... Мисля, че ви казах.
- Сен Клер е наредил да ги пуснат.
- Е, тогава, радвам се за вас, Филип!
- Наредил е на Амир.
Той видя как зениците й трепнаха.
- Моля ви... Напомнете му, Маргарет!.. На вас той няма да откаже.
Тя кимна замислено.
- Само да го намерим, приятелю.
Пак замлъкна. Мълчеше и Филип. Гледаха върволиците коли, оръдията, раклите, войниците, които се точеха в обратна посока.
След площада Баня баши улиците отново опустяха. Рядко се виждаха хора. По-често бездомни кучета. Широко разтворени порти. Зад един от зидовете димеше; Чарли се изправи във файтона, погледна над зида, седна пак. Сали също гледаше натам.
- Не се оставя лесно къща - каза той. - Да изгори, някак по се прежалва...
- И ти ли заминаваш?
- Кой, аз ли, Филип ефенди?
- За тебе казвам.
Сали изплющя, приведе се, замърмори нещо, което не се разбра. Внезапно той извика:
- Ей го бея! Заварихме го!..
- Къде?
- Ей го там пред къщи... Стяга се.
Като превеждаше на Маргарет, Филип се изви и погледна. На напречната улица, пред голямата Амирова порта, бяха запрели две каруци и две волски коли; каруците с чергила, колите претоварени с покъщнина. Една кадъна държеше в ръце дете. Други нареждаха нещо в предната каруца. Слуги изнасяха още покъщнина. Амир се разпореждаше.
Някой сигурно му бе казал за приближаването на файтона, защото той се извърна, застоя се за миг смаян, разкрачен, изпънат като струна, незнаещ какво да предприеме. Изведнъж изкрещя нещо на жените си и те побягнаха зад колите. Той тръгна с нервни крачки да присрещне файтона.
Маргарет едва изчака Сали да спре. Кръвта бе избягала от лицето й; Филип се поколеба дали да я подкрепи. Изплаши се от бея.
- За какво сте дошли? - каза Амир, като с мъка прикриваше гнева си.
- Вие заминавате?..
- Всички заминават.
- Очаквах да ми се обадите, Амир!
Той хладно се усмихна.
- Виждате, че сега си имам други грижи.
- Амир!..
Тя цяла трепереше.
- Кажете ми поне адреса си... моля ви...
- По-добре не ме питайте - сви рамене той. - Не знам.
- Но аз трябва... трябва да ви намеря! Къде ще бъдете - в Константинопол?.. Не можем да се разделим така. Не искам!
Беше се просълзила. Той се смути. Ядоса се още повече - на смущението си - и върху красивото му лице се изписа студенина.
- Оставете ме. Идете си сега.
- О, вие вече не ме обичате! - сграби тя отчаяно ръцете му.
Той отскочи, ужасен, че чужди очи са видели интимността му.
- Не... не. Стига - каза той. - Хайде, вървете... Моля ви.
Това "моля ви", произнесено със заповеднически глас, най-силно я засегна. Тя се разплака, обърна се, тръгна към файтона. Амир се отправи с големи крачки назад.