Филип не сети как се втурна подир него. Сега... сега! О, господи, ако изпусна този миг... Ако адютантът замине, без да изпълни заповедта на Сен Клер... Чул стъпки, Амир инстинктивно посегна за револвера си и се извърна.
- Ти ли... Какво?!
- Бей, моля те!
- Я се махай и ти! Не виждаш ли какво ми е до главата.
- Майор Сен Клер ми каза, че на вас е оставил... Бей... Едно добро, преди да заминеш... Освободи баща ми... сестра ми... Ти знаеш... сестра ми... тя няма вина...
Амир се спря. Задържа на него очи. Нещо мислеше, решаваше.
- Добре, че ми напомни - усмихна се той.
34
Все повече се смрачаваше. В прихлупеното от падналия таван скривалище на Андреа беше вече тъмно и той пипнешком чистеше револвера, купен в гетото, на връщане от Позитано. Сега имаше два. И достатъчно куршуми. Но щеше ли да има достатъчно смелост и хладнокръвие, та да изпълни успешно плана си? Смелост... О, отчаянието ми дава премного смелост, каквато не съм и подозирал в себе си. Но хладнокръвие?.. Никога не съм могъл да се владея. А трябва. Да. Не е за мен - за нея е. Издам ли се, всичко пропада, казваше си с трескаво възбуждение той, сякаш не беше все още в скривалището си, а вече осъществяваше всичко, което бе намислил...
Щеше да чака нощта. Нощем има много по-малко хора в комендантството. И нощем Джани бей и Сен Клер няма да са там. Другите не са тукашни, не ме знаят. И с тия дрехи, с превръзката... Ще се промъкна. Влизам задъхан, крещя, рева: "Бързо, мюсюлмани!.. Скоро тичайте към Язаджийската джамия - оня хаирсъзин (оня хаирсъзин съм аз!) нападна склада с десетина като него!"... Ще се уловят на тази въдица... Останалите двама-трима - лесно. Тряс!.. тряс!.. Третият да покаже стаята. Да отключи. Ще го тикна вътре вместо нея...
Той извади от джеба си шепа патрони и пипнешком започна да пълни втория револвер. Ако имаше помощници, поне още двама - майстор Велин или брат му Матея. Или синовете на поп Христо; синовете на бай Анани... Страхливци! Хванали се в полите на жените си... На два пъти беше ходил при тях. Увещава ги да се подготвят за решителния час; и те уж всичко разбираха и климаха и се просълзяваха, а пък само гледаха да си отиде по-скоро. И нито един не го попита де се крие, има ли нужда от подслон... Дванадесет души - нито един от тях не се сети или се бяха сетили, но се страхуваха и мълчаха.
И да бяха го поканили, Андреа щеше да откаже. Наистина, преди той все си мислеше: трябва да се махна от това мръсно място. Ала откак арестуваха Неда (не се съмняваше, че някак са разбрали за срещата им и искат от нея да го издаде), той нарочно, с отчаяна и безсмислена упоритост остана в шантана. Безумие беше - ясно. Но нима нещо имаше предишния си смисъл? Знаеше, че тя може би не ще изтрае. Че заптиите всеки миг може да нахълтат в изгорялата сграда... Да дойдат - да се свърши тоя кошмар... И за нея... и за него... Лудост, лудост наистина; самоубийство, безумие... Безумие... А нима я обичам с ума си? И ако тя страда, ако тя умре, защо да живея аз?..
Той се заслуша в гърмежите. Не престават. Още по-силни. Нощта ли ги прави така ясни или са приближили?.. Никога нищо не бе желал така, както приближаването на тези гърмежи. Утре братушките ще са тук. Но тая нощ? Тая нощ!.. Погледна през прозореца. И вън се бе смрачило. А от съседните улици все още се чуваха викове, мучене, цвилене. И в шантана нещо става! Ще заминават... Да вървят, където щат! Само Мериам да не забрави междинната врата. Не иска пак да се спуска долу, в тъмнината. Веднъж опита, едва не се преби.
Прибра револверите в джобовете на шинела си. Опита се да види часа. Не се различаваше. Рано е... Нетърпелив съм, още поне два часа. Той се сгуши в шинела си, зави се добре с чергата, опря се в стената. Отпусна тялото, а душата му беше все тъй напрегната. Да премисли отново своя план. Влиза, представя се за турски офицер... Мисълта му изведнъж се прехвърли на Неда... Видя я цялата. И само лицето й. Само очите й. Прегръща я пак... О, прегръща я!.. Повече щастие от това не иска; няма повече... За цял живот... Има ли наистина по-много от това? Не знае... не иска да знае... По страните му се стичаха сълзи... Докато изведнъж изтръпна от ужасни мисли. Тя е в ръцете им! В ръцете им е!.. Какво струват уверенията на тоя и на оня... Не ги ли познавам аз! Целият трепери. Надига се. Иска да се успокои - че всичко това няма значение; че важното е да е жива, да я прегърне пак - иска и не може... Отпъди мислите. Страхуваше се от тях. По-добре да се върне на войната... Позитано днес му каза, че Сюлейман е избягал... Не означава ли, че са се примирили със загубата на града... О, не примирили - гонят ги... Да кажа като Цицерон: дойде, видя и... избяга! Само дето толкова го чакаха, засмя се той злорадо. Но беше развълнуван... Сюлейман! Нали с това име започна любовта им... Бараката, припомняше си той и виждаше Неда как влиза, поруменяла до ушите... La neige est blanche... Но аз пак за нея... все за нея. Колко много мисли за толкова малко дни! Като да не беше живял, преди да я срещне; всичко се губеше в синкава мъгла...