- Сбогом - каза той, като я откъсна от себе си и внимателно я тласкаше към вратата. Махна куката. Отвори. - Сбогом, Мериам!
Затвори след нея. Тя постоя там миг и друг. Изведнъж изхлипа и се затича по коридора.
Да, да, отиде си... Отиват си... Дълго стоя насред стаята без мисъл. Най-сетне погледна часовника си. Седем. Докато стигна до комендантството, ще стане седем и половина... Изтръпна: кого ще изплаша вече там с Язаджийската джамия? Та те сами искат да изгорят всички складове... Тази мисъл го порази. А как ще се добере тогава до Неда? Черкезите на Галиб бей ще запалят града, който може да бяга, ще побегне, а затворниците? Не щяха ли да изгорят в пожарищата? Насреща в Топхане махала има склад със снаряди - ако не са ги изнесли, те ще разрушат и комендантството, и Черната джамия, и двора, дето са руските пленници. Какво да сторя с две ръце?..
Шантанът беше съвсем обезлюдял. Свещта догаряше. Той крачеше от единия до другия край на стаичката и нищо не можеше да измисли. Или не. Последната му надежда е да се скрие там някъде. Приближи ли пожарът, вмъквам се... стрелям по де кого завърна... Но турците и без това ще са избягали. Какво умувам тогава?.. Тръгвам...
Той се присегна да вземе свещта, но тя затрепка пред него, загасна. Той се изправи. Пак не беше в пълна тъмнина... Не разбра... Някакво далечно сияние навлизаше през малкото прозорче. От оръдейните гърмежи? Не. Гърмежи в тоя миг не се чуваха. А на изток небето беше червено. Пожар! Пожар - започнали са...
Той се втурна в тъмния коридор, блъсна се в стената, препъна се по стъпалата. Разтрошени стъкла хрускаха под дебелите му обувки. А ако папа Жану е заключил? Не. Вратата е отворена - защо да заключва, щом шантанът ще изгори.
Спря се. Поколеба се. Откъде да мине? През гетото или да пресече българските махали? Където е по-къс пътят. Тъкмо ще мине край хана на Анани. Ще вика синовете му. Все е помощ. На Велина да потропа... Той се втурна и едва бе изминал петдесетина крачки, когато чу честа стрелба. Викове... Конници се измъкнаха от някаква порта. Диво крещяха. Стреляха. Препускаха насреща му... Премалял от страх, той се залепи о стената. Черкезите префучаха край него и той чак тогава стреля. Улучи. Видя как се прекатури от коня... Оттам гърмежи. Пак крясъци. Той побягна, но никой не го гонеше.
Нямаше фенери. Само далечното зарево, от което околните покриви тъмно моравееха. В един от страничните сокаци се мярнаха хора. Потънаха в тъмнината.
Той викна подире им:
- Братя... Ако сте българи... Спасявайте! Палят града!..
Никой не се обади. Той стигна хана. Както очакваше, затворен. И сигурно залостен. Задумка с дръжката на револвера.
- Анани!.. Бай Анани!.. Отвори... аз съм, Андреа... По-скоро!
Нещо мръдна зад вратата. И там се таяха. Бяха нащрек.
- Отворете, братя... палят града! По-скоро...
- Андреа, ти ли си наистина?
Нещо изтрополя вътре. Отлостваха. Врата се отвори.
- Влизай бързо!
- Не мога... Тръгвайте с мен!.. Тръгвайте - викаше Андреа и се мъчеше да ги преброи в тъмнината. Изотзад извадиха фенер. Чак сега ги видя. Ханджията, синовете му, още петима съседи и с тях едрият Велин. Събрали се да се бранят наедно. Жените и децата им сигурно бяха навътре. Всички въоръжени. Кой с пушка, кой с пищов. А Великовият брат само с брадва.
- Гледайте... Виждате ли... пожара... Започнали са... И гледайте, от запад също... Ще запалят от всички страни... А вие сте се затворили!..
- Какво да правим, Андреа? Колко сме ние!..
- Колко сте... Осем... С мен девет... Да съберем още толкова съседи - и към тъмницата... Да отървеме нашите хора - там трябва да има двеста души! После на складовете... въоръжаваме се и започваме.
- Ама...
- Стига!.. Димо! Тичай у поп Христа... трима сина има... Майстор Велине... Матеа... Вървете за Герасим... за Стойко... Хлопайте наред... Десет души искам да ми доведете. Вие, братя - Пане, Свитка... Михале...
Докато той ги разпращаше, жените изнесоха фенери, ямурлуци, шуби... Той хвърли шинела, хвърли феса. Скоро започнаха да прииждат мъже.
- Ей го и дядо поп! Късничко е за тебе, светиня ти!
- Видя аз... видя и на тъмно...
Дойде и Герасим. И още десет. Двайсет. Всеки имаше по някакво оръжие.
- Готови ли сме?
- Хей, женоря, да се залоствате там! - извика Анани. Все още мислеше само за в къщи.
Те се втурнаха. Разточиха се. Чукаха по вратите, викаха:
- Излизайте... спасявайте града.
Някаква лавина се движеше по улиците - настръхнала, ужасна, ужасена. Хора излизаха от портите, прикачаха се, сливаха се с нея. Някъде цели групи. Сякаш я чакаха.
Докато насреща им не изтрополяха конници.