- Не чувате ли! - изтича към нея капитанът. - По-скоро, може да ни заварят... Облечете това фередже. Ще ви изведа през входа към английската мисия.
Ще я изведе?.. Лудешка надежда се стрелна в душата й. Наистина ли ще я спаси?.. Тя мигновено политна в своя свят на благородството... Кавалерът дьо ла Брийон спаси леди Ан, преоблечена като паж... Но после нова вълна я изстуди, изплаши я. Турчин да я спаси!.. И защо й се мярна Сесил?.. Изтръпна. Душата й се бе раздвоила... Не ако все пак Маргарет го е помолила... Чрез Маргарет - Маргарет той би послушал, убеждаваше се тя. Искаше да вярва. Вярваше. Беше забравила какво става вън, в задния двор. Мислеше само за себе си.
- Брат ми ли ви праща?
- Брат ти... Само по-бързо... не разбираш ли... Обличай фереджето! Ето така...
Все тъй разтреперана, раздвоена между доверчивостта си и страха, изгубила воля, тя навлече фереджето и като забулваше главата си, последва Амир (О, боже мой, какво правя аз? Къде отивам?), когато във вратата изневиделица се появи Джани бей.
Амир стреснато отскочи.
Тя не разбираше езика им и какво реват един срещу друг, но чувствуваше, че е за нея, чуваше името си, на Сен Клер... и отделни познати думи... мурабе... дин-ислям... и гяурка... и псувни... и харем се споменаваше... Неочаквано разтревожен глас откъм стълбището се зачу. Питаше. (Идрис питаше: "Да те чакаме ли още, бей ефенди?") Очите, на Джани светнаха. Той каза нещо на Амир, тихо го каза, като се усмихваше примирително. (Казваше: "Тичай, нареди им да не ме чакат, да бесят наред. Като се върнеш, вземай я; прави, каквото щеш с нея"...) Но Амир поклати решително глава: Не! Не? Беят изведнъж го сграбчи, разтърси го цял, блъсна го в рамката на вратата. ("Няма да изпълняваш заповед?.. Във време на война... моята заповед... Кълна се, ще те убия още тук!"...) И измъкна револвера си... Като в някакъв кошмар тя прехвърляше поглед ту на единия, ту на другия. Видя как изплашено тръгна Амир. Загуби се в коридора; викаше оттам нещо. ("Да не си посмял да я докоснеш... Тя е моя... моя е!..") Джани тикна револвера в кобура, извърна се; на лицето му все по-ясно се изписваше презрителна, подигравателна гримаса... Не ме излъга, не ме излъга, мислеше с болка тя, ако бях тръгнала един миг по-рано... Внезапно очите й се разшириха. Тя изпищя, дръпна се назад, побягна, опря гръб в стената... Разперил огромните си ръце в трептящата светлина на отблясъците, Джани бей застрашително приближаваше към нея.
- Махнете се... Оставете ме!.. - изкрещя тя, преди още лапите му да я сграбчат. Тя се изтръгна. Той пак се втурна, хвана я в ъгъла, откъсна я, пречупи я и я понесе, хвърли се с нея върху нара. Освирепяла от ужас, тя безпаметно блъскаше, хапеше, докато най-сетне той я удари силно през лицето, зашемети я и тя загуби свяст.
36
Огньовете се блъскаха в оградата на задния двор. Отблизо светлината бе ярка, искряща, сенките по-дълбоки. Дървета, заптии, покатерили се да вържат примките, скупчени затворници, занемели и втрещени - всичко подскачаше в някакъв безумен танц, появяваше се, чезнеше, блестеше по щиковете на пазачите.
Радой и Слави бяха в левия край, един до друг... Чакаха изтръпнали, изумени. Почти нищо от онова, което ставаше навън, не бе прониквало в подземията на тъмницата. Сега изведнъж ги срещнаха пожари, гърмежи. Турците бягат. Виждаше се краят. Но и техният край.
Като се вслушваше в оръдейните тътнежи, Слави каза:
- Съвсем близо са братушките. - Мислеше за синовете си; и те са близо.
Радой каза:
- Утре са тука!
Замълчаха... Бореха се с мислите си: как е възможно да не доживеят... Не! Не! Някъде по улиците се стреляше. Викове се чуваха. О, дали не са навлезли вече в града?..
- Казвал съм си понякога... веднъж да мина през чаршията, без да се кланям на тия зверове... Не би! - въздъхна Слави.
Радой рече:
- Свършено е с нашата чаршия. Нека изгори!
- Не ги ли жалиш вече дюкяните?
- Не ги жаля...
- А мене ми е жал - каза Слави. - И за дюкяна ми, и за дома ми. Най-много за моите хора...
- Твоите хора - ще оцелеят те, ще се върнат... И, на почит ще бъдат!.. А аз за какво да жаля, Славе? Сина ми или ще избяга; или каквото е дробил, това ще сърба. Само Неда, горката... - И той заплака.
Плачеше тихо, без глас и без да помръдне, с очи в заптието, което се катереше на насрещното дърво. Но не мислеше вече за Неда. Нито дори за смъртта. Мислеше за живота си.
- Помниш ли как тръгнахме на времето от Копривщица - каза внезапно той.
Славе го погледна и чак тогава видя сълзите му.
- Радое - рече той разчувствуван. Притисна рамо в неговото. - И сега сме пак двамата...