Някакъв вик пресече гласа му - да започват, да не чакат бея! - заблъскаха ги, разделиха ги. Те само си кимаха един друг и се гледаха: за всекиго другият беше животът, който бе преминал и с който сега се разделяха.
37
Ако Андреа знаеше колко скъпи и невъзвратими за близките му са минутите, които течаха, той не би се поколебал, макар и с десетина души да нападне комендантството. Но понесен от стихията на въстанието, за което всякога бе мечтал, въодушевен, разчувствуван, по пътя той неусетно престана да мисли за баща си и за Неда, сиреч пак мислеше за тях, но във въображението му те бяха вече част от цялото, бяха в думите "Да се спасим!.. Да спасим града си!.. Да изтребим тези хищници и чакали..." Някакво опиянение го бе обхванало; една самозабрава, която властно привличаше другите мъже, възпламеняваше ги, издигаше го в техен водител. Това, че турската полиция го бе търсила безуспешно дни наред, че братята му бяха забягнали при руснаците - все обстоятелства, поради които до този ден мнозина ги наричаха безразсъдни, - сега му придадоха неочакван ореол.
Той броеше хората си, разпращаше, заповядваше. Двама да тичат в Куру-чешме, други на Витошка, на Боянска... Бийте камбаните! Вдигайте... викайте... На оръжие!
Като викаше "на оръжие" - а истинско оръжие малцина имаха, - той се сети за Язаджийската джамия. Много пъти се беше канил да я запали. Сега разбиха вратата и всеки грабна пушка, патрони, макар малцина можеха да си служат с тях. А той се беше качил върху сандъците и ревеше с цяло гърло: "Внимателно! Фенерите настрана... Махай се там с фенера, Гълъбарино!.. Не видиш ли, снаряди..." После остави Анани и още двамина да пазят склада от черкезите. "Отваряйте си зъркелите! - каза. - Пламне ли, цялата махала отива!"
И отново се втурнаха надолу. Той пак викаше: "След мен!.. След мен!" Но хората и без това го следваха. Неуморимостта му ги увличаше, сцепляваше ги.
На площада Кафене баши те се натъкнаха на силен черкезки отряд. Черкезите бяха запрели пред къщите, ограбваха ги една след друга, обезчестяваха, убиваха, задигаха деца, моми. С тях имаше цяла върволица каруци.
Въстаниците се стъписаха.
- Да стреляме - шушнеха край Андреа. - Гръмнем ли наведнъж, ще избягат...
- Никой да не стреля! - извърна се той. - Трябва да заловим колите им... Наши са там, деца... - Щеше да каже "и жени", ала се сети за Неда и замлъкна. Ако са дигнали и нея?.. Отвъд площада, над Имарет махала, небето беше червено.
- Двайсетина да избиколят... Ташо... Бостанджи... Пане... вземете хора... Бързо, братя, през вадата... докато стигнете Едрилез джамия... А ти, Велине, вземете с брат си други двайсетина и заобиколете вдясно, да затворите пътя им. А ти... о, господин Буботинов!
- Андреа! - рече разчувствувано старият учител и бързо, с уважение се ръкува. - Ей го и нашият хаджи Ангелко е тук, вижте го!..
Мнозина бяха тук. В мрака те ту се мяркаха, ту чезнеха пред очите на Андреа. Той виждаше дори и чужденци, някои от специалистите на Хирш; и господин Манолаки Ташов, братовчеда на Неда. Но нямаше време за приказки. Бързо, трескаво той разпращаше хората и чакаше, а погледът му все се връщаше на пламналото насрещно небе. Като тръпки страхът минаваше през него. А ако не я завари? А баща му? Ако не завари никого? Ако целият затвор е изгорял?.. Той напрягаше слуха си. Две минути... пет минути... Дали неговите хора са успели вече да се промъкнат зад площада? Първо те трябва да стрелят. Чуваше близките викове и писъци, чуваше оръдейните гърмежи, а все очакваше да чуе и страшния взрив от склада със снаряди в Топхане махала. Това ще бъде краят. Тогава и надежда вече няма да имам.
Изведнъж откъм дъното на площада изтрещя залп. И втори залп дойде отдясно - видяха се дори червеникавите огънчета на пушките.
- Да стреляме и ние... да стреляме! - викаха край Андреа.
- Не още!.. Не!..
- Ама черкезите... виж ги... Идат насам...
- Трайте!
И наистина, изплашена от неочакваните гърмежи, тъмната маса на черкезките конници се беше устремила насам. Дрънчаха каруци... Пак конници. Викове.
- Внимавайте... внимавайте, каруците... Наши има в тях... Готови! Огън!
Залегналите стреляха. Зад тях стреляха други. Гъст димен облак прикри всички, сгъсти мрака, препречи погледите. Чуваха се само диви, изумени крясъци, цвилене, тропот. И стрелба - безразборна, лудешка... Някой изохка до Андреа... друг, по-назад... Псувни...
Когато димът се разсея, в трептящите отблясъци на заревото се видяха отделни конници, които препускаха към страничните сокачета. Подплашени коне без ездачи тичаха надлъж и цвилеха. Изоставени каруци; преобърнати, затиснали се една друга...