Без подкана и заповеди тълпата се втурна и заля площада. Никой не гледаше убитите, само каруците. И викове: "Ето едно дете... Ти чий си, бе?.. И тука жена... И още една... На Данко Вражалията!.. Още една... Ах, клетите, горките... Мъчениците... Не плачи, булка, не плачи!.. Момченцето ти ли? Ама как, няма ли го?"
- Братя! Братя! - викаше Андреа. - По-скоро! Господин Буботинов... вземи моля ти се десетина души... останете вие при тия клети... Другите след мен! Към тъмницата!..
- Пълнете пушките... Пълнете пушките - викаха. Пак се втурнаха и сега - защото Кадим сокаги приличаше на фуния и защото насреща им махалата гореше - хората тичаха гъсто един до друг, безмълвни, задъхани, със закана, с дива нужда да убиват...
Предишното въодушевление, трескавата решителност, разтапянето в цялото пак владееха душата на Андреа, но заедно с това в него се надигаше един страх, ужас, че няма да я намери - че са я отвлекли, и никога няма да я види... А ако не я види никога?
- Бързо! Бързо! - викаше.
И пак: а ако никога не я видя?.. Ако изобщо я няма вече?.. Тази среща с черкезите не му излизаше от ума. Колко жени... и все млади жени... О, боже мой, в робство... Да ги продават... Или в гнусните им хареми...
Когато най-сетне стотиците освирепели мъже се изсипаха на площада пред Черната джамия, от главната порта на каменния зид току-що бе започнал да излиза обозът със заптийското имущество. Някакви конници се мярнаха напред. Те побягнаха към Топхане. Дали няма да запалят склада? Ония бягаха да спасят живота си, но Андреа извика:
- Подире ми... Гонете ги... Манолаки... Калимера, ти ли си? Не ги оставяйте!..
Докато едни се нахвърлиха на заптиите, а други вече тършуваха какво има в колите им (Андреа също ги изреди да търси Неда), многото се втурнаха към портата. Оттам стреляха, искаха да затворят. После нещо се отприщи и изведнъж тълпата нахълта в озарения от пожарите двор.
Сега всички ревяха:
- Към джамията!..
Залитащ от умора, Андреа мигновено се отдели, затича се към задния вход на комендантството. Никога не беше идвал тука. Но една дървена стълба водеше нагоре, дето бе осветено, и без да се колебае, той веднага се изкачи. Наляво коридор. Надясно коридор. Като се измъчваше от предчувствия, че всичко е загубено, че тя не е тук вече, че не е жива, той се впусна. Една стая... Втора... няма я... няма я... Втурна се на другата страна. Оттам идеха гласове. Гласове, по французки... Един мъжки глас казваше: "... избяга, но аз..." "Махайте се! Не мога да ви гледам! Мразя ви!.." - пресече го друг глас, задъхан от плач и отвращение. Този глас закова Андреа на мястото му. "Пуснете ме! Махнете се!" - стресна го изведнъж нейният писък и той не сети как се озова в дъното на коридора. Един поглед му каза всичко: тя, на нара... с разкъсани дрехи... неузнаваема... брани се от някакъв офицер...
- Ах, верицата ти турска... Пусни я! - изрева диво и прегракнало той.
Оня цял се извърна, надигна се. Посегна за револвера. Беше Амир бей. Неда изхлипа нещо отчаяно, изви се и се прихлупи към стената.
И Амир го позна.
- Ти... - Ръката му, която трескаво разкопчаваше кобура, трепереше. - Влезе в капана, а?
- Дойдох да ти платя наградата. - И стреля едновременно с двата револвера. Турчинът се преви, залитна, но побеснял от ревност, от болка, от отвращение, че е видял, Андреа стреляше в корема му, в гърдите, докато патроните в револверите не се свършиха и докато писъците на Неда не му припомниха, че и тя е тук.
Нямаше край тази нощ.
Той беше сложил Неда пред себе си, на коня (без да подозира, че яздят Амировия кон, същия, с който турчинът щеше да я отвлече), държеше я здраво и не знаеше какво да й говори. Само от време на време я питаше боли ли я изкълченият крак или за раната на врата й и тя отговаряше едносрично, сякаш тези въпроси не се отнасяха до нея. После пак потъваше в мислите си - във все същите мрачни и отчаяни мисли.
Връщаха се към средището на града. Край тях тълпата бучеше. Макар че отделни групи се откъсваха да гасят пожарите и да преграждат пътя им, други групи се прикачваха незабелязано и тя все растеше и се умножаваше. Пак се чуваха гърмежи, но вече никой не знаеше натъкваха ли се наистина на черкези и вече никой не се страхуваше от тях. Сега мислеха само за пожарите - крояха как да ги потушат, говореха, викаха и спореха; а истински нищо не предприемаха.
Андреа вече не вземаше участие в общото възбуждение. Смъртта на баща му и онова, унизителното и безвъзвратното, на което той мислеше, че е бил свидетел, го бяха сломили... Като се сетеше, че в последния миг... и ако не бяха се спрели в склада или на Кафене баши... О, какво имам повече да браня, да спасявам?.. Той оставаше все по-назад, влачен от тълпата, обикаляше улиците, без да се запита къде е, защо е тук и защо нищо не прави... Може би трябваше да закара Неда в дома си. Но той и това не правеше.